Ралица Стоянова – собственичка на фирма „Болгар керамика – Троян“: Младите хора ги няма в нашия занаят
Дъщеря
на известен керамик – Емил Пейковски, Ралица Стоянова също е керамик. Усвоявала тайните на занаята в ССХУПИ* – Троян, и Националната художествена академия в София, никога като ученичка и студентка не е предполагала, че керамиката и изобщо работата с глината ще й доставят такова голямо удоволствие.
– Очевидно Свети Спиридон е добронамерен и щедър към Вас и колегите Ви. Може ли да се каже същото и за държавата?
– В никакъв случай! Нашата държава трябва да промени отношението си към нас, производителите, нямам предвид само керамиците, а бизнеса въобще. Държавата не само не ни помага и не ни стимулира да създаваме брутен вътрешен продукт, ами напротив – създава ни пречки и всеки ни тъпче.
– Като че ли нямате усещането за излизане от икономическата криза?
-Въобще не може да се говори за излизане. Дори имам чувството, че затъваме още повече… Трудно е, и това е само меко казано. Особено високите цени на тока. Стават непосилни и направо ще ни убият! От друга страна някои от материалите, които използваме в нашето производство – бои, глазури – са доста скъпи. Евтиният внос също ни подбива. Вярно е, че китайците, турците и иранците не правят нашата керамика или изнасят предимно стъкло, но търговците предпочитат по-евтиното. Казват: „Българското е скъпо!“. Да, българското е по-скъпо, но причината не е при нас. Или поне не изцяло при нас.
– Вие сте млад човек; красива жена – преди 10 години, като ученичка, спечелихте короната в конкурса „Кралица на красотата“; имате добро образование и талант. Не сте ли мислила да напуснете страната, подобно на много Ваши връстници?
– Никога! Дори и сега, въпреки трудностите, не мисля да напускам България. Не си представям да правя друго, освен това, което върша в момента. Имам фирма – „Болгар керамика – Троян“. Произвеждаме битова керамика – гювечи, гювечета, чаши, чинии, въобще всякаква посуда за механи. Преди имахме повече работници, но сега бизнесът ни е предимно семеен и отнема цялото ми време. Освен в управлението на предприятието, участвам и в производството и когато се налага шаря, глазирам, ретуширам; с мъжа ми зареждаме пещите… С една дума – работя всичко. Но отговорността за оцеляването на фирмата е най-тежката и не е с работно време от 8 до 5, а е 24-часова.
– Звучи измoрително. Има ли перспектива този занаят – керамиката?
– Да. Категорично. Професионално съм в него вече седем години и в началото си мислех, че пазарът в страната се е наситил на тази наша керамика, но не е така. Търсене има, но ти трябва да намираш пазарите, трябва да намираш начини да оцеляваш. Има и нещо друго – ако има физическа възможност и желание, човек може да работи този занаят и след като се пенсионира.
– А за младите хора привлекална ли е керамиката?
– За съжаление, младите хора ги няма в нашия занаят. Вероятно не виждат в него перспективата и възможностите, които виждам аз.
– При толкова много работа и ангажименти как и кога си почивате?
– Почивам си вечер със семейството. В събота и неделя, когато ходим на разходка или на кино – в Плевен или Търново. Гледаме детски филмчета заради малкия – имам син Самуил на 6 години и половина. През лятото ходим на море, а през зимата на ски. Обичам да карам ски.
– Какво си пожелавате за празника и за Новата година?
– Преди всичко здраве, по-малко злоба у хората и по-успешна година за всички. Дано нещата в България най-после тръгнат напред.
