На днешния ден, 29 май, Велислава Цанкова щеше да навърши 17 години.
Не ги навърши! Не ги навърши, защото натрупаното с години безхаберие ѝ попречи. Липсата на реално преследване на джигитите по пътя доведе до трагедия, която спря устрема на едно момиче, което искаше да докаже себе си, да се извиси над пошлото и ежедневното, да разкрие потенциала си и да бъде водач и пример на днешното общество.
Попречи ѝ да бъде себе си, да изживее мечтите си, да се реализира в живота, да види света, а защо не и космоса. Да бъде лекар, инженер, писател или може би просто мечтател.
Попречи ѝ едно време, в което на мода са само парите – то ѝ попречи да бъде различната, ведрата, истинската. И днес, когато отново се обръщаме назад, няма как да не си припомним, че иронията е първа в тази държава, защото делото срещу нейния убиец е отложено за пореден път и ще се гледа на 21 юни, а хора без принципи и морал се бяха подписали в негова защита. Както се пее в една песен: „Няма такава държава!“ На фона на всичко, което ни заобикаля, няма как да не усещаме липсата от един пречупен млад живот, който беше толкова нелепо отнет и с един замах бяха разбити хиляди несбъднати мечти.
Боли! Днес изглежда така, сякаш надеждата си е отишла от този свят.
И точно в такива мигове разбираме, че това не е вярно. Не само че надеждата е тук, а заедно с нея тук е и Вили. Тук е, защото стотици хиляди българи цитираха и споделяха нейното есе, озаглавено „Борете се за мечтите си“. Тук е, защото въпреки невръстната си възраст тя успя да се извиси над пошлото и ежедневното. Тук е, защото показа потенциал, който мнозина не показват за цял живот. Тук е, защото се превърна в лицето на една кампания срещу джигитите, срещу убийците на пътя и стана водач и пример за днешното общество. Отново цел, за която мнозина могат само да мечтаят.
Нейните мечти се превърнаха в мечти на мнозина, а звездата ѝ изгря на небосклона и ще свети много след нас, за да показва, че хора като Вили никога няма да бъдат забравени, тъй като продължават да съществуват в добрите ни постъпки. Такива хора са като птички, които трябва да пуснеш от клетка. Да, не искаш да го правиш, защото когато ги няма, мястото, в което живееш, е пусто, тъжно и мрачно, но остава утехата, че като погледнеш небето те ще са там, ще те гледат от високо и ще ти вдъхват надежда. Надежда да продължаваш напред! Затова днес няма да скърбим, а ще се усмихнем, ще погледнем към небето и ще кажем:
„Честит рожден ден, Вили!“
Свилен Димитров
