Добрите хора нивга не умират,
не се превръщат в пепел или дим.
Те ни оставят светла диря
и честен път, по който да вървим.
Сигурно не един или два пъти сте срещали по некролози този стих на поетесата Христина Христова, който тя е написала в памет на своя баща. И наистина – не е трудно да благодариш на човека, който те е отгледал и възпитал, който ти е дал образование и посока в живота. Един стих казва повече от цял роман. Лошото е, когато се отнася за две деца, които тепърва трябваше да се доказват в живота. Деца, които изгубиха мечтите си, защото други искаха да се правят на големи и значими на пътя, защото в живота не са нито големи, нито значими. И да не си помислите, че виновните за трагедията са си взели поука? Подсъдимият отрича постоянно, че има вина, сякаш всичко е станало само, а вторият участник в „несъществуващата“ гонка продължава да шофира с превишена скорост, да „пили гуми“ (по неговите собствени думи) и да не му пука от това, че системно и целенасочено не спазва закона за движение по пътищата. При положение, че няма зачислена патрулка за Лесидрен, остава само упованието в Бог, че ще ни пази от подобни индивиди, които да почернят други семейства. Стотици се простиха с Вили и Марино. Заговори се за поредното противопоставяне между глупостта и образоваността. Показа се колко много са успели да израснат тези деца и с колко много са обогатили живота на всички, които са имали честта да ги познават.
И тогава го осъзнаваме! Докато четем за тях, докато четем стиха, докато по своему скърбим, осъзнаваме, че джигитите са изгубили войната. Изгубили са я, защото тези деца са тук. Докато има поне един човек, който да мисли за тях и да си ги спомня, те ще бъдат тук.
Не е трудно да осъзнаем, че написаното от Вили и направеното от Марино остава в душите и сърцата на техните близки и приятели.
Борете се
за мечтите си!
Едно кратко изречение, което изпълва със съдържание и смисъл дните. Една наистина светла диря и честен път, по който да вървим.
Днес, година след трагедията край Лесидрен, можем спокойно да кажем, че всички се борят за мечтите си не само за да ги постигнат, а и за да последват завета на две деца, които са изпреварили времето си. Съучениците и приятелите на Вили и Марино през изминалата година направиха много, за да покажат на възрастните, че те са бъдещето на тази държава и няма да отминават с мълчание смъртта на свои връстници. Подета бе кампанията „Пазете децата на пътя“, която ангажира стотици с инициативата, направена беше петиция с искане за справедливи присъди, която към днешна дата е подписана от над 6500 души, имаше концерти, театрални постановки, възпоменателни беседи и много други събития, които показаха, че техните приятели не просто ще продължат, а ще бъдат коректива в тази държава.
Уви, законодателят е принуден да спазва закона. Моралното право е на страната на децата. Хората са на страната на децата. Да, не смятаме да коментираме грозната подписка в Лесидрен, направена точно преди местните избори, неграмотно написана от в. и. длъжността кмет и удобно съставена така, че мнозина да не знаят за какво точно се подписват. Според мнението на мнозина адвокати, подобни действия нямат никаква стойност в съда, защото това би било опит за вмешателство. Ако имаха, приятелите и познатите на децата за часове щяха да съберат стотици хиляди подписи срещу извършителя.
Да, но законът е такъв, какъвто е. „Dura lex, sed lex“, са казали римляните. Ние не можем да променим закона, но можем да поискаме справедливи присъди. Можем да настояваме за промяна и за по-тежки наказания, но истината е, че преди всичко трябва да се настоява за превенция, но тя няма да се случи, защото в България повечето неща се правят постфактум. Свидетели сме на поредната трагедия, издигат се единични или групови гласове за наказание, минават няколко дни и всичко отново се повтаря.
Някой спомня ли си Зорница? Или Антоанета? Паоло? Страхил? Габриела? Истината е, че повечето от нас не желаят да си спомнят. Не е хубаво, но и не е възможно. Медиите се превърнаха в носители и пиари на черната статистика. Статистика, която отчете над 1000 загинали за последната година в автомобилни катастрофи или средно по трима на ден. Централните новини започват с международни или нашенски трагедии и са толкова много, че единственият начин да се справим с тях, е да ги игнорираме и те остават статистика, докато не засегне наши близки или приятели. Тогава разбираме, че не трябва да сме безгласни букви, а смело да продължим, за да не допускаме отново подобен ужас. Трябва да звъним на тел. 112, когато видим някой да кара с превишена скорост, състезава се друг и си правят гонка, „пили гуми“ или просто демонстрира, че скъпата кола може да му купи всичко. Трябва да продължаваме да се борим за мечтите си, защото само така ще успеем да победим организираното безхаберие, което се шири из родната ни държава и ще накараме съдиите дори да не помислят да бъдат част от него, а да отсъждат честно и по съвест, съобразно закона. Защото единственият начин подобни действия да се прекратят е ако не сме безучастни при дребните нарушения.
Всички знаем разказа за кмета на Ню Йорк, който решил да се справи с графитите в метрото и по автобусите. Разказ, превръщащ се в прост пример, от който могат да се поучат днешните ни управници. Когато има проблем, ще звъниш в полицията докато се реши. Ако трябва не 10, а 110 пъти ще се вика патрулка, но най-накрая състезателите ще бъдат хванати на място и ще се вземат превантивни мерки срещу тях. Иска се малко воля, за да се превърне едно пожелание в реалност и да се сбъдне една мечта, която в момента мнозина от нас споделят.
На снимките, които виждате в статията, заедно с Вили и Марино са Веси и Поли. Не ги избрахме случайно – и двете са били съученици, стояли на един и същи чин със своите приятели. Деца, на които много бързо им се наложи да пораснат и да разберат, че животът не е справедлив, но въпреки очевидното, те не само не се предадоха, а продължиха напред. И с всяко свое действие показваха, че техните приятели никога няма да бъдат забравени. В двора на 51 СУ „Елисавета Багряна“ в София беше посадено дръвче в памет на Марино, а една от звездите в небето и състезание по английски език носят името на Вили. Концерти, театрални изяви и множество постановки напомнят, че тези деца са оставили своя светъл отпечатък в душите на хората и той няма да угасне.
Разбира се, това са малки и на пръв поглед несъществени жестове, но нека си зададем един въпрос:
Какво представлява
доброто?
Отговорът, макар да изглежда труден, е изключително лесен. Доброто представлява възможността да постъпиш правилно в определен момент или шанс да покажеш, че не си безразличен, но най-вече представлява поредица от малки, но съществени жестове. Преди време един велик класик определи доброто като случайни проявления на милосърдие. На пръв поглед изглежда доста философски и отвлечено, но е достатъчно да прочетем отново посланието на Вили и ще видим, че в тези две сентенции се крие всичко. Именно както се борим за мечтите си ще успяваме да извършваме „случайните проявления на милосърдие“, ще караме хората да се усмихват, ще намираме начин да ги привличаме на наша страна и откриваме сила, за да продължим.
Всички, които познаваха Вили и Марино, са твърдо убедени, че ако те бяха на наше място, щяха да са опората на всички, да ни подкрепят и да ни дават сили да продължим.
И те го правят! Звучи на пръв поглед малко високопарно, но истината е, че те са направили толкова много, за своята невръстна възраст, колкото не са постигнали 90-годишни хора. Създали са връзки, които са толкова силни и устойчиви, че нищо не може да ги победи.
Успяха да ни убедят, че мечтите са живи, че не трябва да угасват и умират, а да ги реализираме и да покажем на света, че надеждата в утрешния ден е по-силна от друг път и няма да се спре пред никакви пречки, забрани и изпитания.
Да, вече не сме хора с розови очила. Виждаме какво се случва всеки ден по света. Атентати, опити за преврати, граждански войни, расово и класово противопоставяне, което води до все повече смърт. Всичко изглежда предрешено, чуват се все повече призиви, че от нас нищо не зависи и едва ли не идва краят. Фанатици на различни религии описват едва ли не началото на Апокалипсиса.
Само че в такива мигове именно личности като Вили и Марино, които са докоснали близките и приятелите си със своите мечти, борбеност и надежди, са тези, които изпълват със съдържание цитираните думи на Христина и финалният стих, под този текст, на журналиста Ивайло Диманов:
Разправят, че добрите ще изчезнат,
разпънати от свойта доброта.
Но аз живея с искрена надежда –
Доброто надживява и смъртта!
