Начинът, по който работи демокрацията у нас, е ключови решения, закони и разпоредби да бъдат скатавани под килима. Става въпрос за системното тихо прокарване на определена политика, за която се сдобиваме с цялостна представа само, ако четем между редовете на документите и внимаваме за идеологическите нотки, впити в техните страници. Поради това, че тя не е обявена публично и че е разпокъсана на фрагменти само по определени актове, тя остава скрита за обществото. Това е целенасочено: гражданите ще разберат за тази политика чак когато ефектите от нея не могат да се пренебрегнат.
Чрез същия метод на 25.07.2024 г. излиза решение №377 на СОС за настаняване на имигранти в столичните район „Оборище“ и район „Витоша“. Решението служи и като начин за кандидатстване по европроект с безвъзмездна финансова помощ от 12 мил. евро за осигуряване на бежански убежища. Цинизмът на това решение лежи във факта, че местата общо се предвиждат да помещават минимално 400 имигранти и дават стряскаща възможност да се сформират нови мюсюлмански свърталища в столицата.
Планираното убежище в район „Оборище“ се предвижда да се намира на вече изключително гъсто заселената с бежанци ул. „Цар Симеон“ или т.н. Арабска улица в стряскаща близост до постепенно съсипващия се бул. „Мария Луиза“ и софийската джамия. Това представлява проблем не само, защото районът там вече е изключително заселен, а и защото той вече и от доста време е опасен. Улиците там са постоянни домакинки на сбивания и свади, а докарването на нова партида имигранти само ще допринесе за възможните противообществени прояви и обществени размирици. Фактът е, че въдворяването на нов брой бежанци на Арабската улица няма да подпомогне тяхната интеграция, а ще създаде по–сплотена мюсюлманска общност там. Доказателство за това са вече многобройните арабски групи, които обикалят из центъра на София и поддържат постоянна връзка по между си, както и обстоятелството, че целенасоченото струпване на бежанци в чужда държава на вече затвърдено тяхно пространство и в извънредна близост до централен за тях религиозен обект какъвто е софийската джамия е фактор в изострянето на разцеплението между българи и араби.
Убежището в район „Витоша“ се предвижда да е в непосредствена близост с историческата въртележка на трамвай №5 в кв. „Княжево“. Въпреки негодуването на жителите на квартала, за районния кмет това е гордост и той се хвали как от години чака да има възможността да настани имигранти в квартала. Там проблемът е същият. Поради своята близост до район „Овча купел“, в който проблемът с имигрантите отдавна е известсен, настаняването на бежанци до ключова транспортна точка като последната спирка на трамвай №5 дава възможност за създаването на нови свърталища на имигрантите в София. Става дума за пространство, което ще сподели съдбата на „Женски пазар“, „Лъвов мост“ и бул. „Мария Луиза“, както от половин година и НДК, тъй като ще бъде своеобразно увеличение на периметъра, в който настанените ще пребивават. Навярно обаче за кмета Васил Терзиев това не е от особено значение, както е европроектът, по който се кандидатства с решение №337 и финансирането, идващо от него.
Тук се повдига въпросът: защо българската държава заделя ресурс и огромни общински общежития за бежанци, а не за примерно българите, чиито къщи изгоряха по време на летните пожари? Българи, живеещи по селата и пазещи бледнеещия техен български облик, живели в своите домове откакто са родени. Обаче в този случай няма по какъв проект на ЕС да се кандидатства за финансиране, нито има някакъв начин, по който лека–полека да се прокара прекомерната либерализация на България и да се приветства рушителното културно „разнообразие“ по модел на Франция, Великобритания, Германия и т.н. В момента наблюдаваме натрапването на мюсюлманска култура в България и лансирането на необявени политики, целящи обезличаването на нашата страна. Политики, чиито проявления като се покажат на българското гражданство, то негодува. Навярно това е демокрацията за хората, стоящи зад унищожението на лика на София: тишина пред обществото и непрозрачност в политиките.