Иван Минков Пейковски е роден в махала Длъжковска, Троянска община, в семейството на грънчар. Завършва средното си образование в Троянската смесена гимназия „Васил Левски“ през 1949 г., а висшето – в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ по специалността „Руски език и литература“ през 1955 г.
Бил е на обществена работа в родния си град, през лятото на 1967 г. става основател и пръв главен редактор на вестник „Троянски глас“ (до края на 1972 г.).
След това е на работа в Националния съвет на Отечествения фронт (1973) и директор на Издателството на Отечествения фронт (1974-1980). От 1980 до 1984 г. е директор на Българския културно-информационен център в Будапеща. След завръщането си от Унгария до пенсионирането му през 1991 г. е журналист в Агенция София прес.
Удостоен е с ордена „Св. Св. Кирил и Методий“ – І степен и с почетния знак на Унгарския народен фронт.
Член е на Съюза на независимите български писатели.
Иван Пейковски :„Накратко за себе си и за историята на град Троян„
През февруари 1951 г. в Троянския балкан бе открита ВЕЦ „Видима“. Тогава написах първата си кореспонденция и първия си очерк за печата. През пролетта на същата година съдбата ме срещна с новоселския учител Никола Табаков – очевидец на априлската епопея (1876) и написах своите „Бележки за Новоселското въстание“, поместени в юбилейния вестник на бележитото събитие в българската история.
Тъй започвах журналистическата си дейност. Тъй започнах „да събирам“ троянска история. Преобладаващата част от всичко, което съм написал, е свързана с моя роден край. Писал съм за личности и събития, за дела и документи. Писал съм за далечни и по-близки времена. Стремил съм се да показвам историята чрез отделни образи. Нашите предци не само са живели в планина – те са творили и грамади от достойни дела, които днес будят гордост. На бележити наши родолюбци съм посветил и книгата си „Род и отечество“. Писах я с дълбоко уважение и с преклонение пред големия им патриотичен пример. Днес те са забравени или пък непознати.
А достойните личности и събития трябва да се помнят. „Да се знай!“ – както се отбелязва в старите наши приписки!
И ако се осмелявам да известя списъка на отпечатаните ми кореспонденции и статии, фейлетони и размишления, разговори с известни съвременници през периода от 1951 до 2002 г., то е заради надеждата, че бъдещият историк на Троян може да открие в тях сведения, които да му бъдат от полза.
Вниманието ми винаги са привличали земляци, които са живели не само за себе си. Троян има много всеотдайни родолюбци. Някои от тях са пожертвали и живота си в името на другите, в името на отечеството. Мнозина троянци са се въздигнали високо, станали са бележити българи. Като Иван Хаджийски, когото Димитър Михалчев нарече „знамето на Троян“ – име, каквото е името на Хаджи Димитър за Сливен, или каквото е Васил Априлов за Габрово.
Голям дял от това, което съм написал, е излязло върху страниците на в. „Троянски глас“, който съхрани много спомени от миналото на Троян и Троянския край.
Годината 1868-ма, в която Троян е обявен за град, е отбелязана в спомените на Минко Ив. Марковски. Тя не е чествана нито един път цяло столетие. Тъкво тая годишнина стана повод да се замисли и осъществи двутомният сборник „Троян“, съдържащ изследвания върху миналото на селището ни от древността до наши дни. Вече имахме популярните исторически бележки на Найден Шейтанов и двете части от историята на Власи Илиев, както и книгата на Игнат Пенков „Троян (поселищно-стопански черти)“, иторията на учебното дело на Найден Чакъров, историята на градското читалище „Наука“ на Мичо Думанов, самите „Спомени и очерки“ на Минко Ив. Марковски, пресъздаващи нй-пълно предосвобожденското минало на селището ни. Делото им трябваше да бъде продължено.
Още през 1966 г., когато подготвях историко-литературната антология „Планина троянска“, нашият писател-народовед Ламар сподели с мен размишления върху това, каква трябва да бъде историята на Троян. В писмо от Драгалевци (10 октомри 1966) той изложи доста подробно своите виждания. В горния ляв ъгъл той бе написал саморъчно: „За това си писмо бях говорил с Димитра [Гимиджийска] , но го забутах и чак сега го намерих.“ Позволявам си да цитирам цялото Ламарово мнение:
„Описанието на едно селище е трудно и сложно. Троян няма особена биография. За да стане книгата занимателна и ярка, прочети книгата на Симеон Табаков за Сливен.
За Троян трябва да се обследват названията на местности и предания. Да се постъпи исторически по-отрано дори и отвлечено. Да се изследват родовете и имената не само в Троян, но и в околията. Названията на местностите, имената на човеците – те доста определят историческите съдби. (Напр., говорът в Голяма Желязна. Аз мисля, че те са преселници от Костурско преди 250 години, но това трябва горе-долу да се обоснове научно по носията, по ударенията. Те нямат в говора си звукът Ъ.).
За да се създаде Троянският манастир имало е исторически и стопански и политически причини. Това трябва да се покаже добре.
Ще ми се да кажа, че книгата за Троян не бива да натежи от новото, а като основа на нейното построяване да се започне от по-далечното минало. Аз не съм размишлявал върху това, но то може да се изследва.
Така трябва да се постъпи към монография за селище. Това е дълга и трудна работа. Ако книгата се облегне само на новите исторически данни от началото на тоя век, които ние ги знаем дословно, няма да е занимателно!
Например постройката на тепавиците в Калеешкото, каквито ги няма по обем на полуострова – това също е някакво чудо за времето и то трябва да се изследва, да се покаже.
Така мисля аз за една книга за Троян. Да се отличи по съдържание от подобни такива.Издирването на старините ще е нужно!“
Все в същото писмо Ламар ми сочеше за добър пример книгата на Николай Хайтов „Асеновград в миналото“.
Запознавайки се с изследванията на Симеон Табаков, онасловени скромно от него „Опит за итория на Сливен“ (в три обемисти тома!), аз открих в нея и една троянска народна песен…
История на Троян, каквато Ламар искаше да се напише, трябва да отрази и троянския бит, и троянската душевност.
Вече са натрупани достатъчно проучвания във всички области на миналото ни и остава само историята да се напише…
Залових се да пиша настоящето си съчинение във време, когато родолюбието има твърде ниска цена. Подобни проучвания не се подкрепят днес нито материално, нито морално. Подтикваше ме единствено чуството, че изпълнявам обществен дълг.
Доста време изпитвах трудностите, които Тодор Мутевски е срещнал, когато се е запътил без пари за Будапеща, за да издаде своя „Поглед към народний въпрос“. Защото и днес, както и тогава, греховни богаташи трупат капитал за своя земен рай и не се и замислят за отечеството. Защото и днес има неумозрели политици, които се грижат за личното си благополучие много повече, отколкото за общите дела, заради които са избрани. И отново, както някога, конецът пак там се къса… И пак „народний въпрос“ не е решен в полза на народа…
А спаведливият изход, както отдавна посочи нашият именит съгражданин Иван Хаджийски, е един: „България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но – за всички!“
Троян, 30 юни 2002 г.