В поредица от четири статии ще прочетете за играчи, които са добре известни за родните фенове, но и такива, които нямат огромен медиен интерес. Селекцията ми предлага интересни футболисти, които според мен биха носили националната фланелка така, както би трябвало – с чест!
Изминаха почти три години от последния случай, в който националите ни са отбелязали три или повече попадения. Тогавашният ни съперник е Малта, която, въпреки респекта, който имам към тази страна, не е кой знае каква сила. Направо да си го кажем – „футболно джудже“ е. Като преглеждам статистиката по-обстойно, забелязвам, че друга победа няма без любезното съдействие на голямата ни деветка Димитър Бербатов. Ето и откъде идват пробойните на отбора ни: липсва класен нападател, който с елегантността си да парира вратарите.
Като за най-удобна схема на игра на „лъвовете“ смятам 4-4-1-1. Нужен е задължително човек зад нападателя, който да го извежда и да предразполага голови положения. Такъв човек е „грешникът“ Ивелин Попов, играещ в руския гранд Спартак Москва. Според специалисти той дори може да се превърне в лидер на отбора от руската столица, тъй като притежава нужните качества. А сега обратно към България, и в частност националния отбор: „Попето“, както го наричат, вече има на сметката си красиво попадение от средно далечна дистанция срещу Италия. Да, пропусна дуспа в София срещу Малта, но на моменти той бе разликата между двата отбора. Въобще, каквото и да си говорим, той е за националния отбор. За разлика от голяма част от футболистите ни, които играят в чужбина, се представя на ниво и играе редовно. Формата му не е чак върхова, но е добра.
И сега достигнах до избора за човека, който трябва да носи на плещите си отговорността на останалите десет футболисти. Колебанието ми беше между двама играчи. Различни по начин на игра и поведение на терена, те ме поставиха пред дилема. Все пак надделя идеята ми за висок централен нападател, който да може да обира и топките на „втория етаж“. Физиката му също е типична за позицията, на която се подвизава. Но първо ще понапиша за другия „кандидат“ – Илиян Мицански. Добър, но не достатъчно. Играе в Южна Корея, при това в отбор, който ще се подвизава в Азиатската Шампионска лига, но все още не се е разписал с фланелката на Сувон Блууингс. Мога само да му пожелая успех със сравнително новия му клуб и дано възможно най-скоро да отбележи жадувания първи гол.
Последната частица от ребуса, която ще го завърши така, че да „пасне“, се нарича Андрей Гълъбинов. С великолепните си физически данни (193см. височина), той е роден да играе на този пост. В нов клуб, отново в любимата си Италия, той се климатизира бързо, а статистиката със сигурност подкрепя това твърдение (18 мача и 7 гола). С Новара Андрей ще се бори до последния кръг за промоция в Серия „А“.
С националната фланелка има с шест мача и два гола. На няколко пъти в срещите, в които бе повикан, показа желание и много често печелеше единоборства. Играта му беше ключова причина, поради която той влезе в единедесеторката.
Това беше селекцията. Млади момчета, които изграждат или ще изградят националния отбор, чиито перспективи са наистина големи.
Калоян Кюркчиев
