Как трябва да говорим с него, ако въобще имаме слово за това!
И тъй, по делата ще Ви познаят, а не по приказките г-н Тодоров
След разкритието направено от медията за разследваща журналистика „TroyanPress“ за заразите, които сее клубът „Ривърсайт“ в Троян и по конкретно какви мръсотии и зловония се изливат постоянно в река Бели Осъм и то в цетъра на града ни, кандидат-кметът Николай Тодоров буквално се скри- изчезна, блокира от файсбук профила си всички, които го критикуват и започна да повтаря като мантрата, че някои медии го тормозят.
Как така г-н Тодоров се опитва да оборва фактите като внушава, че това е тормоз?! Фактите са налице и ние чакаме не само отговори на въпросите, но и действия. И тъй, по делата ще ги познаете, а не приказки г-н Тодоров. И моля, спрете да изливате фекалиите от завадението си в реката и то веднага!
Вместо да се обръща към афоризми г-н Николай Тодоров и да се превъплащава във философски размисли, като и да се въодушевява от думите на Сократ – „Говори, за да те видят“ или по-правилното звучащи като превод „Заговори, че да те видя“, то по-скоро работа му е майката, а не приказки… по народоно му. Но да му напомним на г-н Тодоров по извисено, за да ни разбере по-правилно, Библейската истина :„И тъй, по плодовете им ще ги познаете“ или иначе казано “ И тъй, по делата им ще ги познаете“, Пророк Матей 7:8, източник Библията.
Очакваме действията на г-н Николай Тодоров, не приказки, а действия! До кога ще се изливат фекалии в реката на центъра на град Троян?! Спрете това нарушение и се извенете на съгражданите си, а не се оправдавайте, че някой ви тормози предизбороно, защото това не е философски разговор или дебат, а сериозен проблем. Застрашавате живота и здравето на хората!
И понеже кандидат-кметът Николай Тодоров е любител на философията и на Сократ ще му предложим на вниманието и отговор на неговото ниво, за да ни разбере правилно, тъй като ние простосмъртните действаме, а не говорим празни приказки.
Предлагаме на вниманието Ви симеотичен и семантичен анализ на ниво морфема на думите, които се превърнаха в опорна точка на заслепения от възможността за власт Николай Тодоров. Щенията му за дебат за бъдещето под надслова на Сократ „Говори, за да те видят“ или по точно „Заговори, че да те видя“, му попречиха да се вълнува от настоящето, а това е недопустимо!
„Заговори, че да те видя.“
(Сократ)
„живият свят, който пулсира с душа и писмената реч, която не е нищо повече от изображение“
Думите на Сократ могат да бъдат преведени под категорията афоризъм, защото приютяват в себе си смисли, способни да предизвикат реакция на ответност в четящия субект.
Те обаче са проблематични по няколко причини.
От една страна изразяват непрякото противоречие говорене- виждане, две човешки качествени характеристики, които по силата на научен консенсус се свързват с две различни сетива- зрение и слух. Сократ обръща логическата връзка като осъществява релация между говорът като средство за придобиване на визуална представа.
Вторият проблем е една условност; очевидно е, че когато той говори за „виждане“ няма предвид генералното възприятие за чисто физическата способност за придобиване на представа относно обект, а по-скоро „да те видя“ в метафоричен смисъл, като способност за изграждане на един цялостен и завършен облик на индивида, търсещ своите основания не толкова във материалната репрезентация, колкото в онова, което ни прави носители на отличителни характеристики, което отграничава мен от познатия или непознатия друг и което Сократ, както и значителна част от античните философи са наричали „psyche“.
В този смисъл отправеният поглед цели постигането на една нефрагментирана представа за другия, възможна единствено в рамките на езика; физическата реалност се приема като проблем, който трябва да бъде преодолян, в името на автентичността на преживяването.
Другият ясно различим мотив, съдържащ се в твърдението, е този за говорът или речта (от лат.discursus) като изразител на непосредственото познание, което в най-голяма степен се доближава до същината (logos) на действителността.
Всъщност с „заговори ми“ Сократ извежда разпознаваемата теза за приоритетът на говоримата пред писмената реч, която според него, със своята спонтанност и гъвкавост, е най-чистият начин, по който можем да се доближим до битието в неговата есенциалност. На писмената реч можем да гледаме като на „две дистанции от самото дистанциране“, тоест поставяща преграда пред нас и живота, който не може да бъде въплътен е писмената реч без неминуемо да го осакатим в тесния корсет на неговото обозначаване.
Това става ясно в Платоновия диалог «Федон» , където Сократ се изказва против египтянина Тота или Тевт, смятан за изобретател на писмеността. Според философа писмеността прави знанието повърхностно и мъртво; подлежимо на интерпретация, което пък го лишава от способността му за комуникиране и в крайна сметка разпада света на отделни фрагменти, неспособни да се свържат едни с други, а хората- осъдени на забрава.
Противоречивата човешка природа тук се реализира трудно: от една страна се имплицира приоритетът на душата пред тялото, която се превръща в „говореща субстанция“, от друга речта е именно функция на тялото, без него гласът на душата би останал в рамките на неизразимото и в този смисъл приоритетът на „psyche“ се дава не толкова чрез сентенцията сама по себе си, колкото в поместването му в цялостната философия на Сократ, която недвусмислено заявява „смъртта може да е и най-голямата благодат за човека“, давайки ни обща представа на тялото по-скоро като затвор, който ни дистанцира по необходимост от истинността на битието, възможна за чисто и плътно достигане единствено чрез душата и единствено след смъртта.
Речта е видяна от Сократ едновременно като изразител на индивидуалното, частното, единичното, моментното, неповторимото в езика, но и като неотделима част от същината на диалога, в който различните мнения се намират в противоречие едно с друго, докато не се постигне онзи момент на отграничаване на неистинното – (доказано като такова чрез логическата си несъстоятелност, реализирана чрез противопоставяне на друга теза или чрез собствените си вътрешни несъответствия, ставащи видими когато речевата конструкция опита да продължи себе си и се удари в собствената си противоречивост) от логически състоятелното, което свързва отделните индивиди в цялостта на своето непротиворечие и прави света възможен както за удържане, така и за живеене.
„Видимото“ в реториката на Сократ
„Тогава, Симиас, нашите души са съществували без тела преди да бъдат впечатани в човешкото тяло и те трябва да имат памет. (..) Можем да кажем, Симиас, че съществува абсолютна красота и абсолютно добро и дълбока същност зад всички неща в света; ние се отнасяме към нашите усещания и ги сравняваме, намирайки, че идеите ни имат прехождащ характер и са наше притежание, дадено ни още преди да се родим, в този смисъл душите ни трябва да имат предхождащо съществуване..“
Платон в диалога си „Федон“ ни представя момента на смъртта на Сократ, както и размишленията му относно природата на душата, качеството ѝ да бъде безсмъртна и движението ѝ в задгробния свят, които беседва заедно с учениците си.
Това, което обединява аргументите, които ще бъдат представени, е обстоятелството, че душата е онова, което придава форма на човешката материалност (форма в смисъла на същност), принципът, който задвижва тялото и източникът на всички наши мисли, чувства и представи. В този смисъл тя е носител както на строго индивидуалното, така и на общочовешкото, универсалното, споделимото. Тя е именно онова, което трябва да бъде „видяно“ през речта, иначе бихме останали в пространството на чистите физически представи, поставящи граница за състоятелната перцепция на другия в неговата пълнота.
Платон доразвива концепцията за душата на Сократ като задава няколко предпоставки, определящи нейната природа. В Републиката той придава на душата три части:
Logos , свързана с интелекта, мисълта, разума.
Thymos, свързана с духа, духовитостта; емоциите
Eros или още апетитите, които произхождат от тялото
Платон извежда тристранността на душата от чувството на обърканост и конфликт, характерен за всички хора. След като анализира този конфликт, Платон открива че има три отделни тенденции, които се случват в личността. В съзнанието се появява стремеж към цел или ценност и това идва от логоса. След това се появява стремеж към действие, което е от страна на thymos. Той е неутрален, но логоса му задава посока. И накрая са апетитите, което са желания и стремежи породени от тялото. За да илюстрира конфликт в душата, Платон използва метафората на коне дърпащи в противоположни посоки и безпомощен кочияш на колесница, който не може да управлява. Така както кочияшът има правото и трябва да опъва юздите на двата коня и да направлява колесницата в правилната посока, Платон смята че по същия начин логоса трябва да направлява в правилната посока апетитите на тялото.
Платон използва концепцията за душата в отговор на имащия огромна тежест скептицизъм на софистите по негово време. Софистите разбират човешкия морал като релативен и вариращ в различните култури. Моралът, смятат те, е възникнал целенасочено във всяка една общност и има значение и легитимност само в отделната изповядваща го общност. Справедливостта се крие в силата и силният е и правият, а пък добрия живот е животът на удоволствията.За да противостои на всичко това Платон продължава идеите на Сократ за истинното познание като висша добродетел, към която допълва и концепцията за душата.
Писмеността като форма на забрава:
аргументите на Сократ срещу писмената реч
В диалогът „Федон“ открояваме няколко ключови обстоятелства, които ни дават представа за по-скоро скептичното отношение на Сократ спрямо писмената реч.
Първият аргумент, който отграничава писменото слово от речта и дава приоритет на втората, е този за непосилността пред разбирането на даден текст. Ние никога не можем напълно да разберем какви смисли стоят зад думите на автора; читателите навлизат в писмената форма на изразяване под условие: това на собствената си интерпретативна способност. Диалогът като средство за постигане на истината в този смисъл е невъзможен: винаги ще се блъскаме в стените на собствената си перцепция, дефинирана от индивидуализиращия поглед, който отправяме към всяко писмено слово. На въпросите ни се отговаря с мълчание и именно в рамките на това пространство, несвободно от предзададени смисли, но даващо ни възможности за приоритизиране, разчленяване, синтезиране по собствено усмотрение се състои и най-голямата „пропаст“ на писмеността, в която читателят рискува да се помести.
Сократ разсъждава и върху последиците от нея като извлича именно от тях един основен неин недостатък, а именно способността да предизвиква забрава в душите на четящия субект, който се превръща в чист проводник на смисли, които таят в себе си невъзможност за оставяне отпечатък върху дълбоката същност на Аз-а.
„Писането ще създаде забрава в душите на учещите се, защото те няма да използват паметта си; ще се доверяват на написаните думи и ще забравят за собствената си роля.(..) ще бъдат слушатели на много неща, но ще научават нищо, ще знаят нищо; ще бъдат изморяваща компания, играейки шоуто на мъдростта, без да се опират на реалността.“
Генерално, философът прави заключението, че писаните думи сами по себе си не могат да бъдат истинна репрезентация на познание, а са по-скоро наподобяващи картина на място, на което никога не сме били поради която причина не сме способни да разберем напълно. Единствено в живата реч тлеят наченките на възможността за автентично познание, които намират своята частична реализация в диалога, в който въпросите не потъват в неответност, а напротив- доближават ни все повече и повече до онова, което наричаме истина за света.
Eто е тема за размисъл към г-н Николай Тодоров кандидат кмет за на Община Троян. Защото явно ние гражданите трябва да Ви говорим като философи, за да ни разберете! Ние гражданите обаче искаме деиствия, а не заблуждения г-н Тодоров!
Сократ и софистите:
речта като форма на заблуждение (г-н Николай Тодорв)
Значението на думата „софист“ (произлиза от гръцки и означава „умен човек“ или някой, който „прави“ мъдрост; също магьосник) коренно се променя с времето. Първоначално софист е бил човек, който е предавал знание на своите ученици. Постепенно обаче в разбирането си на процеса на познанието, софистите изпадат в субективизъм и отричане на обективната истина (нихилизъм), което води до силна критичност спрямо софистичното учение. През 5-ти век пр.н.е., в Атина се разпространява понятието за софист, като реторик, предлагащ да учи младежи в убедителното говорене и водене на спор. От тук и терминът „софизъм“.
Негативната конотация на думата софизъм, в нейния пренебрежителен и подценяващ оттенък на „невалиден аргумент, композиран спекулативно“ е следствие от противоречието, което дълго време е владяло обществения живот на Атина между софисти и философи.
Основната критика към софистите е, че изопачават реалността чрез красноречие, използвайки речта като средство за постигане на частни интереси, без никакво отношение към истинността на изреченото. Това обстоятелство може да бъде обяснено със софистическия възглед за субективната реалност, неподлежаща на общоуниверсална редукция, в която истината е по-скоро въпрос на индивидуална гледна точка, отколкото дълбока същност, способна да бъде разбулена със силата на думите. Твърдението на Протагор например е, че задачата на софиста е „да се представи най-лошият аргумент като най-добър“ по пътя на хитроумните уловки в речта, разсъждението и да се занимава не с истината, а с успеха в спора или чисто практическата изгода.
Противно на това, някои философи, един от които е Сократ, вярват, че обективна истина съществува и може да бъде уловена, стига да се посветим на нейното търсене и да проявяваме честност спрямо собствената си ограниченост като познавателни субекти. Истината винаги ще бъде на една дистанция от нас, защото душата- нейният носител, е поместена във физическата материалност под формата на човешко тяло, но въпреки това „сенките“ могат да бъдат преодолени, поне до някаква степен, ако автентичното познание стане цел на нашата действеност.
В този смисъл софистите бива изобличени като оттласкващи човешката душа от нейните най-чисти телеологични основания, като използващи човешката свобода в негативен аспект и свеждащи я до чиста интерпретативна способност, която фрагментира реалността и принизява човека до наблюдаващ манифестация от значения и смисли, но с липсваща отграничителна способност на истинно от неистинно и в този смисъл обезвъзможностен да ориентира живота си около него.
Неминуемо обаче достигаме до едно противоречие, характеризиращо речта: ако тя наистина е средство за доближаване към истината, в много по-голяма степен от писмеността, защо тогава може да бъде деформирана и редуцирана до чиста спекулация, както много твърдят, в случая на софистите? Не прави ли тя дистанцията между истината и нейната репрезентация много по-голяма, отколкото писмеността, която ни обрича на забвение? Г-н Тодоров !
Единият от аргументите на Сократ относно приоритета на речта се състои в това, че тя е спонтанна и в тази си форма може да обхване непосредствеността на знанието и да го представи пред нас в най-ясен вид.
Дерида проявява известни съмнения относно това. Той смята, че всички лингвистични теории до 20ти век, дават неоправдана водеща роля на речта за сметка на писмеността. Разбира се, напълно възможно е говоримият език да е предхождал писменото слово, макар и да има противоречиви доказателства в подкрепа. Теоретикът на езика обаче не се интересува от историческата проблематика; онова, на което обръща внимание е легитимността на подобно приоритизиране. Според неговите възгледи писмената реч с много по-голяма точност разкрива отличителните черти на всеки лингвистичен феномен, обратно, речта може да доведе до проблематични заключения, основани на заблуда, които той обобщава с термина „the philosophy of presence“ (философия на присъствието).
В тази категория Дерида поставя всяко предположение на непосредственост, до което е достигнато без посредничеството на размишлението (предпоставящо необходимост от известно продължително разгръщане във времето). Такъв непосредствен контакт с действителността е търсен от представителите на феноменологията и Б. Ръсел, както и от позитивистите когато правят опити да осмислят прекия опит като основа на познанието и езика. Думата „червено“ например би се заявила като необходимо свързана с преживяването на червения цвят, но всъщност в себе си тя удържа множество смисли, неподлежащи на непосредствено възприемане.
Исторически, философите винаги са търсили котва на езика и познанието в момента на директния контакт с реалността, където всяко съмнение би могло да бъде реализирано. Дерида, в контраст, приковава вниманието върху неизбежните празноти между преживяването и реалността, които поставят под въпрос легитимността на непосредствения опит и още повече: приоритетът на речта над писменото слово.
Именно в това, вярвам, се състои противоречивата човешка природа. Нашият живот винаги се реализира под чуждия поглед, необходим за особеното ни „вписване“ в материалната и нематериалната действителност; ние винаги се съотнасяме спрямо нещо или някой и никоя индивидуализация не може да бъде осъществена без присъствието на непознатия друг, както и без лингвистичната рамка, която задава хоризонта на нашата самореализация. Проблемът настъпва тогава, когато видим говора в неговата двуизмерност: от една страна той има функцията на разкриващ значения и в този смисъл комуникиращ отделните човешки вселени в свят на споделимост, от друга може да забули истината в манифестация от думи, удържащи логически критичния чужд поглед, но непозволяващи му да проникне отвътре, държащи го на дистанция и на винаги на една ръка разстояние от онова, което е истинно.
В крайна сметка, уважаеми г-н Никлой Тодоров, „заговори, че да те видя“ може лесно да се превърне в лабиринт от смисли, в който индивидът трудно се ориентира без помощта на говорещия субект, който, чрез силата на словото, бива овластен до такава степен, че да ни отведе към абсолютната непрогледност, възпроизвеждаща себе си именно в диалога.
А на темата за искания от Вас дебат с опонентите Ви, то те може би трябва да имт предвид, че и понякога мълчанието, като опозиция на говоренето, може да бъде най-откровената покана за поглед, отправен към непознатия друг.
А ние очакваме действията извън контекста на философските съждения и принципи на схоластичния и симеотичен дискурс.
Иначе казано спрете да плещите глупости за дебати за светло бъдеще, а свършете поне нещо в настоящо време като преустановите изхвърлянето на фeкалии в река Бели Осъм от заведенитето Ви клуб „Ривърсайт“ на площад „Възраждане“ №1, както е предписано от ВиК „Стенето“ на 08.07.2019г. и няма данни това да е свършено. Не приказки, а дела. Накрая да ви кажем честно запомнете, че по делата ще съдят за Вас, а не по говоренето. Наслушали сме се на щедри обещания.
