В един ден експремиерът Иван Костов и бизнесменът Иво Прокопиев дадоха пространни интервюта на тема „приватизация“.
Причина за очевидно синхронизираното медийното участие на рядко говорещите пред журналистите Костов и Прокопиев е намерението на управляващите да ревизират процеса на раздържавяване на българската икономика. Помним, че той започна преди 20 години, а най-много бяха приватизационните сделки през мандата на кабинета „Костов“ (1997-2001г.) Към този период се отнася и приватизацията на две знакови фирми, след което ненавършилият 30 години Прокопиев се превърна от млад журналист, неофициален съветник на премиера Костов, в мултимилионер.
Днес в един глас Костов и Прокопиев бранят и хвалят приватизацията. Общата им теза е, че в случилото се няма нищо криминално, че е сторено възможно най-доброто, че няма смисъл да се вадят скелети от гардероба. Аргументите им са разбираеми, явно че ги е страх истината да излезе наяве. Даже и в следствие нея, поради изтекла давност, да не се носи наказателна отговорност. Пък дори да бе законно, беше ли целесъобразно? Морални ли са действията тогава на днешните морални ментори на обществото, стожери на ценностите и правилата?
А истината е ясна – посредством влиянието в правителството на ОДС и парламентарното мнозинство на синята партия, Прокопиев и съдружниците му приватизират/прибират срещу жълти стотинки активи за стотици милиони. Същите съвсем не влизат в категорията „натрупали дългове нерентабилни социалистически предприятия“, както се опитва да ни убедят журналисти и коментатори на хранилка при успелия млад мъж от кръга „Капитал“. 20 години след тези събития Иво Прокопиев твърди във всяко свое интервю, че бизнесът му не е свързан с държавата.
Да – не е свързан, но след първите 100 милиона. Твърде неудобна истина за едър „бизнесмен“, твърдящ че представлява добрите в обществото (според някаква негова въображаема разделителна линия). Как си от добрите борци срещу задкулисието, след като си прибрал 100 милиона благодарение на близките си връзки с премиера и с неговите приватизатори в Народното събрание.
Истината е неудобна и за Костов. Все още са налице десетки живи свидетели, които си спомнят, че след 97-ма кабинетът на министър-председателя е ежедневно посещаван от едва 26 годишния му неофициален съветник Прокопиев. Чийто консултации явно са доста ценни, щом на 28 години се събужда като мултимилионер. Като успелия млад мъж на българския Преход.
Как се стигна до този момент?
През ноември 1997г. с решение на Агенцията за приватизация монополистът на Балканите „Каолин” е предвиден за продажба. Белгийската фирма „Сибелко”, световен лидер в производството на кварцов пясък, предлага 20 милиона долара. Като инвеститорът заявява готовност, в зависимост от постигнатата договорка, да вдигне цената до 30 милиона долара.
Експертното мнение е, че Каолин” е в много добро финансово състояние, с положителни бизнес резултати, без сериозни задължения към банки и с отлични пазарни перспективи. В този случай съвсем не става дума за обичайното оправдание на Костов, Прокопиев и апологетите на бандитската приватизация, според които соц-заводите не стрували нищо и затова били продадени за жълти стотинки. За някои от големите предприятия тази констатация може и да е вярна, но „Каолин“ съвсем не е сред тях.
И когато през пролетта на 1999г. сделката е почти финализирана чуждият инвеститор се оттегля и преговорите са прекратени. Става ясно, че белгийците са били „учтиво помолени“ от българските власти да се откажат от завода. И тук на сцената излиза Никола Николов, депутат от СДС, шеф на икономическата комисия в 38-то НС, приятел и бизнес партньор на Иво Прокопиев. Той предлага на близкия до него директор на „Каолин“ – Филип Калоянов – създаването на Работническо-мениджърско дружество (РМД), което да участва в приватизацията. „РМД Каолин-98“ АД е учредено на 4-и август 1999г. В него влизат юристката на завода Даниела Дамянова, която е съпруга на участника в кръга „Капитал“ – Петко Шишков – шеф на Прокопиевия „Булброкърс“, и директора Филип Калоянов – марионетка на депутата Николов.
След създаването на РМД-то, фиктивно на работа в „Каолин“ със задна дата е назначен по-големият брат на Иво Прокопиев – Александър. Той не е работил и ден в предприятието, служители от завода свидетелстват, че не са го виждали дори веднъж. Но това не пречи да бъде подменена документацията в услуга на Прокопиев-старши, за да може след време да оглави „Каолин“ като изпълнителен директор. Схемата става възможна благодарение на директора Калоянов, който е послушна кукла на всемогъщия Никола Николов, част от лидерите на кръга „Капитал“. РМД-то е единствен кандидат (случайно!) за закупуване на завода. От протокола на Агенцията по приватизация става ясно, че за участие в приватизационната процедура е постъпила ЕДНА оферта. Тя разбира се принадлежи на контролираното от Иво Прокопиев РМД. Три минути закъснение (случайно!) лишава от възможност за участие друга българска фирма, зад която стои крупен чешки инвеститор. Сделката между „РМД Каолин-98“ и Агенцията по приватизация е финансирана от „Алфа Финанс“ – фирма на Прокопиев. Същата фирма де факто става собственик на „Каолин“ по силата на договор между РМД-то и „Алфа Финанс“ сключен веднага след като то получава завода от Агенцията по приватизация. И кръгът се затваря. Държавата продава „Каолин“ за малко над 3 милиона долара (реално платената цена е доста по-ниска). Удобно забравяйки, че белгийците само две години преди това са предлагали между 20 и 30 милиона за предприятието. Тоест благодарение на контактите си със силните на деня Прокопиев заповядва на институциите в прав текст:
1. Махнете белгийските инвеститори, аз ще взема „Каолин“.
2. Аз ще кажа каква е цената на „Каолин“.
3. Аз ще преценя как точно (изключително важно) и кога да платя за „Каолин“.
От 3-те милиона щатски долара – кеш е платена едва 1/10 или около 300 хиляди долара. Останалата част от сумата е разделена на две. Едната част е разсрочена за 10 години с година гратисен период, а за другата е предвидено погасяването й чрез компенсаторни инструменти (чиято цена е около 15% от номинала). Председател на борда на директорите става самият Иво Прокопиев. С поредица от хватки той успява да избегне дори плащането на цялата сума по сделката благодарение на схемата с компенсаторките. И 13 години по-късно да продаде предприятието на немците от „Кварцверке“ срещу над 140 милиона лева.
Предприятие, което според публикация в „Капитал“ само за периода 2004-2006 е генерирало приходи надхвърлящи 220 милиона лева. Следователно – Иво Прокопиев дава 300 хиляди долара, после изплаща част от остатъка, изпомпвайки суми от „Каолин“, а после взе стотици милиони от следващия собственик. Схема, за която с основание може да получи титлата „успял млад мъж“ на Прехода.
Сделката „Каолин“ е класически пример на рейдърство, прецакване на държавата и изгонване на чуждите компании. Пример, заслужаващ да влезе в учебниците по макроикономика за първи курс на УНСС в глава изритване на големи инвеститори. Заслужаващ място и сред топ разследванията на „Капитал“. Където често е описвана в детайли лошата среда за бизнес и инвестиции у нас. В случая – казусът „Каолин“ е христоматиен. Иво Прокопиев и неговите хора гонят чужд инвеститор, който предлага близо 10 пъти повече от тях (и то реално, а не като Капиталците чрез бутафорните компенсаторки) за закупуване на „Каолин“. Те съумяват да направят това благодарение на отличните си контакти с премиера Костов и неговия шеф на икономическата комисия в доминираното от СДС 38-мо Народно събрание. Какъв по-крещящ пример за наличие на нерегламентирана връзка между политиците и облагодетелстващите се от контактите си с тях олигарси. Излиза, че самоетикетиращият се като продемократичен и прозападен Прокопиев прилага класическа недемократична схема за саморазправа с конкурентите в бизнеса – в случая гони голям чуждестранен инвеститор, ощетявайки държавната хазна.
А къде е съдебната система?
През 2002г. Иво Прокопиев е обвинен за незаконната приватизация на „Каолин“. Той е привлечен като обвиняем по чл. 283 от Наказателния кодекс за престъпление по служба, свързано с приватизация. Получава ограничителна заповед, задължен е да внесе парична гаранция ако не иска да бъде арестуван. Международният му паспорт е отнет, а година по-късно е изправен пред съда. В пледоарията си, обаче, прокурор Елена Хаджидимитрова сваля всички обвинения и съдебното дело приключва с оправдателната присъда на Прокопиев. През юни 2006г. Инспекторатът на Върховната касационна прокуратура започва проверка срещу прокурор Хаджидимитрова за забавено разследване и тя подава оставка. Така явно Иво Прокопиев разбира съдебната реформа (хваща прокурора и всичко по делото е окей), стана ясно точно защо е истерията, с която кръгът „Капитал“ води вече няколкогодишна война с устоялия на натиска им главен прокурор Сотир Цацаров.
Аналогичен с аферата „Каолин“ е и случаят с приватизацията на най-големия български винпром (вече ликвидиран) преди 20 години – „Дамяница“. Отново в помощ на кръга „Капитал“ е шефът на икономическата комисия в парламента – Никола Николов – по „случайност“ шеф и на асоциацията на винопроизводителите. „Дамяница“ е една от първите приватизирани от кабинета „Костов“ апетитни хапки. Процедурата е задвижена през 1997-ма година. Винпромът набързо е прехвърлен от земеделското министерство към министерството на промишлеността. Шефът на ведомството, съветван от Николов, прокарва като акционер в РМД-то и изпълнителен директор на предприятието – Филип Харманджиев, основен бизнес партньор на Прокопиев и част от задкулисния кръг „Капитал“.
Харманджиев става акционер и директор на винпрома след грубо нарушение на закона (точно както брата на Прокопиев в РМД-то за „Каолин“). Без да е имало общо събрание и без правоимащите от РМД-то изобщо да разберат как се е случило това, изведнъж партньорът на Прокопиев влиза в собствеността на дружеството. Нещо повече – в нарушение на закона и договора Харманджиев е назначен за изпълнителен директор. Изискването е да работи там поне 2 години. Капиталецът не е стъпвал, но въпросът е уреден – на Филип Харманджиев е издаден документ с невярно съдържание, че е бил експерт в „Дамяница“.
И идва логичният финал. Според подписания договор „Дамяница“ струва точно 3 милиона долара. Но в последствие министерството на промишлеността чрез анекс намалява двойно цената на винпрома – от 3 на 1,5 милиона долара. Сумата не покрива дори наличните 2 400 000 бутилки вино от новата реколта. И отново като в казуса „Каолин“ се заплаща незначителен процент от изискваната сума. Към датата на сключване на договора чл.25, ал. 3 изисква купувачът да внесе същия ден 10% от стойността на сделката. Капиталци внасят едва 60 хиляди, като остатъка изплащат по-късно с дългосрочни държавни облигации. Срещу 60 хиляди долара кеш и характерните за Прокопиев „модерни финансови инструменти“, той прибира най-големия винпром в България с наличната му готова продукция. Само отлежаващите в избите вина са на стойност над 5 милиона долара.
А правораздавателните органи?
В края на 2001г. Окръжна прокуратура Благоевград повдига обвинение на Харманджиев. Пет години по-късно благоевградският съд го оправдава. Година след това Софийският апелативен съд променя присъдата на първата инстанция и осъжда „Дамяница“ да заплати неустойки за неизпълнение на приватизационния договор. Но избата вече е в процедура по несъстоятелност – прибрана за жълти стотинки, източена и фалирана от кръга „Капитал“. След сделките „Каолин“ и „Дамяница“ Прокопиев вече е мултимилионер. Вече не е момчето на Костов, а едър бос. Фактите около тъмното минало на Иво Прокопиев днес бодат очите на обвиняемия. Те отричат неговия разказ, според който честният и почтен бизнесмен е ударен от захванатата държава. Колкото и да се стараят партиите, медиите и НПО-тата под негово ръководство, абсурдно е Прокопиев да докаже, че е мачкан от захваната държава, след като самият той очевидно я е захванал.
Звучи като задача на невъзможна за изпълнение мисия от „Биг Брадър-а“ по „Нова“. И все пак – защо Костов и Прокопиев се страхуват от разговора за приватизация? Нали според първия всичко е правилно, а според другия – законно. Уж са сигурни в себе си, а отказват дори дискусия. Изобщо не говорим за промяна в Конституцията, в Наказателния кодекс или повдигане на обвинения – все случки, които са все още съвсем далечни от изпълнение. Не става дума за разследвания, а за изясняване на истината. Може да е било законно, но беше ли целесъобразно? А морално? Щом приватизацията е супер, защо Костов и Прокопиев не го докажат с аргументи, по каква причина бягат от разговор? Страхуват ли се или крият нещо?
Кой не иска да изчистим най-накрая този парещ въпрос от най-новата ни история? Кой и защо се крие от най-стандартно обсъждане, най-обикновен разговор? За пари, за много ли?
Ивайло Крачунов, blitz.bg
