Още преди месец „Труд“ повдигна завесата как в изготвянето на първия доклад за Върховенство на правото в Европейския съюз, особено в частта за България, съществува риск от прокарването на определени лобистки интереси.
И макар Службата на говорителите на Европейската комисия любезно да отхвърли разкритията за това, че зад подготовката на обобщенията на черновата за нашата страна стои и новоназначен съветник по политическите въпроси, който е дългогодишен журналист в изданията на Иво Прокопиев, фактите потвърдиха в голяма степен опасенията за пристрастност.
Седмица след представянето на доклада, когато употребата му за вътрешнополитически цели сякаш вече не е толкова интензивна, можем да направим критичен преглед на доклада, с който да потвърдим, че дори и в ЕК могат да грешат, особено, ако източниците им са силно мотивирани да изграждат манипулативна представа за реалността.
Малцина са тези, които четат подобни документи от край до край, още по-малко са онези, които се вглеждат в изброените под черта източници. Именно отметките обаче потвърждават съмненията ни, че при изготвянето на документа за България, Брюксел се е доверил на свързани помежду си неправителствени организации, известни с либералните си пристрастия и силно негативно отношение към прокуратурата, например – „Антикорупционен фонд“ и Български институт за правни инициативи. Вероятно заради това не е изненадващо, че в доклада се посочва как „в България комбинацията от правомощията и позицията на главния прокурор оказва значително влияние, тъй като главният прокурор може да отмени или измени всяко решение, взето от прокурор“. Твърдението перфектно обслужва тезата за безконтролността на „обвинител №1“, но е най-меко казано неточно.
След измененията на Закона за съдебната власт от 2016 г. прокуратурата вече не е централизирана структура, тъй като единоначалието и субординацията се отнасят до административните ръководители и главния прокурор. Практически главният прокурор няма как да нареди на наблюдаващия прокурор, какво решение да вземе по дадено дело. Главният прокурор упражнява методическо ръководство над прокурорите, което се изразява в предоставяне на инструкции за еднакво и точно прилагане на законите, което е далеч от това да определя хода на конкретно производство. Това е така, защото правомощията на „обвинител №1“, произлизащи от ЗСВ и НПК, се отнасят до всички магистрати, а не до отделни прокурори или следователи.
Главният прокурор има правомощия за контрол над законосъобразността по делата, които са регламентирани в НПК и се отнасят основно до възобновяване на отделни дела, в случаи, че бъде сезиран. Практиката показва, че годишно тези правомощия са използвани от българските главни прокурори по около 10 дела, които на фона на стотиците хиляди, трудно могат да служат като „доказателство“ за всевластието на първия сред обвинителите.
В голяма степен авторите на доклада, особено в областта за правосъдната система и в частност прокуратурата, влизат в колизия с друг документ, изготвен отново от Европейската комисия при това през 2016 г. Става въпрос за Независимия анализ на структурния и функционален модел на прокуратурата и на нейната независимост, изготвен след шестмесечна мисия на четирима прокурори от страни от ЕС. Препоръките от анализа бяха в посока абсолютно обратна на изложеното в Доклада за върховенство на правото, защото според европрокурорите, изпълнили няколко мисии у нас, българските им колеги са силно еманципирани и би било добре, ако главният прокурор или преките административни ръководители имат по-широки правомощия. Общият извод от независимия анализ, изготвен преди четири години бе, че главният прокурор в България, противно на ширещата се теза, има далеч по-ограничени правомощия от много от европейските си колеги.
Грешки, оказва се, има и в друга част от актуалния доклад на ЕК и отново причината за това е неправилно представена от „Антикорупционния фонд“ статистика за броя на делата за корупция. Всъщност авторите на доклада на Брюксел донякъде сами признават, че не са много сигурни в статистиката, защото визирайки доклад на свързаното с подсъдимия Иво Прокопиев НПО, вместо да посочат конкретни данни, използват широкото понятие „само няколко“. Нищо, че биха могли да припомнят, че бившата кметица на „Младост“ Десислава Иванчева, бившата u заместничка Биляна Петрова и третият участник в групата за изнудване – Петко Дюлгеров, получиха ефективни присъди за корупция само преди броени месеци.
НПО-та, за които има множество данни, че са свързани, са основните източници на информация, на която се базират изводите в доклада на ЕК
Макар да е силно пристрастен, докладът на Брюксел за България не е могъл да пренебрегне активните действия на правоохранителните органи от началото на годината. „През първата половина на 2020 г. бяха започнати редица разследвания на високо равнище, като по редица от тях бяха повдигнати обвинения“, пишат чиновниците от ЕК. Лаконичното изречение би могло да се развие, но не е направено, защото някой има интерес България да бъде вкарана в групата на „хулиганите“ от ЕС, наред с Полша, Унгария, Словакия, Чехия, Хърватия и Румъния.
За всички тези страни членки е посочено, че имат дефицити, свързани със съдебните им системи и борбата с корупцията, сякаш, за да има удобен виновник, прикривайки така неспособността на чиновниците в Брюксел да предложат решения на далеч по-тежките проблеми, пред които ЕС е изправен и трябва да решава в следващите години. Ако иска да оцелее в този си вид.
Със сигурност обаче в Унгария и Полша критиките на комисията на Урсула фон дер Лайен постигат обратен ефект, засилвайки позициите на управляващите. Вероятно и защото в двете централноевропейски страни лобистите, които атакуват институциите чрез писане на манипулативни доноси до Брюксел, нямат толкова широк спектър на действие и толкова много внедрени агенти на чуждо влияние, каквато е ситуацията у нас. Това обяснява и защо основната мишена на представения на 30 септември първи доклад за Върховенството на правото се оказа прокуратурата.
