„Апартаментгейт“ разтресе държавата само за седмица. Оставки подадоха Цветан Цветанов, Цецка Цачева, както и заместник-министрите Ваня Колева и Красимир Първанов. Всички те закупили от фирма „Артекс“ апартаменти на занижени цени – по около 600-800 евро на квадрат, при пазарна цена от 2500-3000 евро. Всички те поеха своята морална отговорност и си заминаха от управлението.
Оказа се, че съпругата на Лозан Панов е закупила апартамента си за 225 евро на квадратен метър от същата фирма, като сделката за придобитото от нея право на строеж е изповядана на цена 45 пъти по-ниска от данъчната оценка. Дори и да я вярно обяснението й, че квадратния метър й излизал 382 евро, пак е рекордьорка. Нещо повече, собствениците на „Артекс“ са кумовете на семейство Панови, което и досега живее в същия апартамент.
Оставка на Лозан Панов обаче няма.
Той удобно мълчи и се надява бурята да го отмине. Така мълчеше и когато му искаха оставката заради участие в политически митинг, заради неподаването на декларация през Сметната палата (за това вече е и осъден), заради укритите доходи, констатирани от НАП. Мълчеше при всеки скандал с негово участие, когато не друго, а обикновеният морал изискваше да напусне поста си. Лозан говори само когато трябва да изпълни поръчка на любимия му Съюз на съдиите или на някой политик от също любимата му партия „Да, България“. Тогава говори, обвинява, разделя, създава интриги, руши и малкото останало доверие в съдебната ни система.
По същия начин мълчеше и Прокопиев при „Аргогейт“. Така мълчат и всички грантови НПО-та, медии и политици, напазарувани на килограм от чужди фондации, когато бъдат разобличени. Когато става дума за тях, правилата и моралът не важат. Това не им пречи вече 10 години да се бият в гърдите, че само те са моралните стожери на обществото и да изискват морал от всеки, който им е неудобен. Морал от всеки, само не и от самите тях.
Заради апартамента на Лозан няма да чуете нито „Антикорупционния фонд“, предвождан от кадър на Прокопиев и от който всъщност тръгна „Апартаментгейт“, нито радио „Свободна Европа“, нито „Капитал“ или „Дневник“ на същия Иво Прокопиев, да поискат оставката на любимия им върховен съдия Панов. Това дори не е липса на морал. Обикновено безочие е.
