Лозан Панов – мъжът на ЧЕРНАТА БЕТИ е нарушил установения ред на държавното управление

На 12 страници съдия Ангел Павлов от Софийския районен съд (СРС) излага мотивите, с които на 19 ноември 2018 г. потвърди глобата от 1000 лв., наложена от Сметната палата на председателя на Върховния касационен съд (ВКС) Лозан Панов, заради отказа му да подаде имуществена декларация за 2016 г. пред независимия държавен орган. Изключително систематично и много аргументирано, Павлов отхвърля една по една защитните тези на Панов и адвоката му Александър Кашъмов, които настояваха, че като член по право на Висшия съдебен съвет (ВСС) не е трябвало да се отчита пред Сметната палата, след като вече го е направил пред Инспектората на ВСС, но в качеството си на председател на ВКС.

Изключително любопитен момент по конкретния казус е, че Панов губи съдебно дело, което заведе срещу Сметната палата, не само в качеството си на председател на ВКС и по тази причина председателстващ Съдийската колегия на кадровия орган, но и като съавтор на книгата „Процесът по ЗАНН“, издадена през 2009 г.

Както съдия Павлов подчертава, като задължено лице по отменения вече Закон за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни и други длъжности (ЗПИЛЗВДД), председателят на ВКС „несъмнено следва да притежава изключително висока юридическа подготовка„. И ако това наистина бе така, то би трябвало Панов още преди година и половина, когато казусът стартира, да е бил наясно, че с бездействието си „нарушава установения ред на държавното управление, което е извършено виновно (най-малкото при условията на непредпазливост под формата на небрежност, при които условия деецът не предвижда настъпването на общественоопасните последици от деянието си, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди – чл. 7 вр. чл. 11 от ЗАНН вр. чл. 11, ал. 3 вр. ал. 1 от НК) и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред“.

В мотивите си редовият районен съдия припомня на първия сред върховните съдии, че „по аргумент от чл. 14 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН незнанието на закона, в това число неправилното му тълкуване, не изключва вината“. Съдията отделя специално внимание и опровергава друго от внушенията, които Лозан Панов вече година и половина насажда, че от съобщението на сайта на Сметната палата, публикувано в началото на 2017 г., ставало ясно, как магистратите вече били длъжни да подават декларации само пред ИВСС. „Вярно е, че е логично жалбоподателят все пак да бъде подведен от съобщенията на сайтовете на Сметната палата и ИВСС. Това само по себе си не е обстоятелство, което съгласно приложимото на територията на Република България право да обосновава липса на административно нарушение или на търсене на отговорност за него…“, мотивира се съдията.

Изтъква се и друг ключов момент. След като нарушението с неподаването от Лозан Панов на декларация, което той единствен извърши от членовете на ВСС, бе установено, от Сметната палата го призоваха да го направи, макар и извън изтеклия срок, но той отказа. „Хипотеза на маловажен случай би била мислима, ако след научаване за отправеното срещу него обвинение от страна на контролен орган при Сметната палата председателят на ВКС беше извършил необходимото деклариране/подаване на уведомление (с оглед изтеклия вече срок за деклариране по ЗСВ и наистина съвпадащата до голяма степен информация, предмет на деклариране по двата закона, изпълнението на задължението за деклариране/уведомяване съгласно ЗПИЛЗВДДД /отм./ дори в един кратък срок не е представлявало за въззивника значителна трудност), като не бива да се забравя и за това, че все пак се касае за един от двамата практически най-високопоставени съдии в страната, очакванията за познаване на нормативната уредба към когото при всяко положение са несравнимо по-високи спрямо тези към нарушителите при обичайните хипотези на извършване на нарушения от същия вид“, аргументира се съдията от СРС.

Особено ценни са мотивите на съдия Ангел Павлов, с които се отхвърлят направените от Панов твърдения на първото от общо две съдебни заседания по делото (на второто председателят на ВКС не присъства), че с наложената му санкция от 1000 лв. председателят на Сметната палата е нарушил Конституцията, като с действията си оказва натиск върху независимата съдебна власт, с която Лозан Панов се идентифицира. „Не може да бъде споделена и аргументацията, свързана с твърдяно нарушаване на принципа на разделение на властите съгласно чл. 8 от КРБ, като не е налице в тази връзка и каквото и да било нарушаване на прокламираната с чл. 117, ал. 2 от КРБ независимост на съдебната власт. На първо място, следва да се има предвид, че разделението на властите, а и дори независимостта на съдебната власт от другите власти, нямат абсолютен характер; самият смисъл на разделението на властите е в това те да се контролират и възпират една друга, а съдебната власт, както и всяка друга, произхожда и съществува в нашата страна не сама за себе си, а само по волята на суверена – народа (чл. 1, ал. 2 от КРБ). На второ място, действително касае се за санкциониране на председателя на ВКС от страна на орган на изпълнителната власт и то във връзка със службата на председателя на ВКС, но не и във връзка с упражняването на самата съдебна власт, а във връзка с един чисто административен въпрос и ако се следва логиката на въззивника и процесуалния му представител в тази насока, то би се стигнало до абсурдни от житейска гледна точка положения, при които например председателят на ВКС (а и който и да било административен ръководител в системата на съдебната власт) не би могло да бъде санкциониран за нарушения, свързани с противопожарната нормативна уредба или тази по опазване на общественото здраве (и други подобни), а съдебната власт ще следва да поддържа контролни органи и във връзка със спазването на тези правила (примерно здравни инспектори); очевидно е, че действителният смисъл на разделението на властите и независимостта на съдебната власт изобщо в правото на страните от демократичната общност не е в това да се получават подобни абсурдни от житейска гледна точка положения. Изобщо, ако разделението на властите и най-вече независимостта на съдебната власт бъдат абсолютизирани като принципи, то би се получило положение, при което и не в длъжностно качество съдиите, прокурорите, следователите, членовете на ВСС и инспекторите при ИВСС не биха могли да станат обект на каквото и да било властническо въздействие от страна на органите на изпълнителната власт, т. е. – съдебната власт на практика би представлявала „държава в държавата“, пише още съдия Ангел Павлов.

В мотивите на решението се посочва, че наложената глоба в размер на 1000 лв. е минималният размер, „поради което е безпредметно да се обсъжда справедливостта й“. 

От съществено значение за крайния изход по делото, което Панов води срещу КПКОНПИ (тъй като частта от Сметната палата, отговаряща за публичността на имуществото на представителите на висшите държавни длъжности се вля в новата Антикорупционна комисия), е обстоятелството, че ако обжалва решението на съдия Ангел Павлов, то делото ще трябва да се разглежда от Административен съд София-град, чийто председател в периода 2007 – 2012 г. е бил именно Лозан Панов. Отсега може да се предположи, че този факт ще стане причина за множество отводи от съдии, без да се коментира, че с поведението си председателят на ВКС нанася непоправими щети върху усещането за справедливост и на практика опозорява цялата съдебна власт.

„Правен свят“ публикува решението и мотивите на съдия Ангел Павлов:

Решение № 538607 от 19.11.2018  град София, 19.11.2018 г., РЕШЕНИЕ:

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН. Образувано е по жалба на Л. Й. П., подадена чрез процесуалния му представител, срещу наказателно постановление (НП) № ПР-НП-1/10.01.2018 г., издадено от председателя на Сметната палата, с което на жалбоподателя за нарушение на чл. 4, ал. 1, т. 2 вр. ал. 4 от Закона за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни и други длъжности, понастоящем отменен (ЗПИЛЗВДДД /отм./), изразяващо се в неподаване на съответната ежегодна декларация за 2016 г., респективно – съответно уведомление в Публичния регистър към председателя на Сметната палата в срок до 30.04.2017 г. на основание чл. 8, ал. 1 от същия закон е наложено административно наказание глоба в размер на 1000 лева.

С жалбата се иска отмяна на атакуваното постановление и присъждане на деловодни разноски. С процесната жалбата, респективно – впоследствие в хода на производството (в това число и в заседанието на 12.07.2018 г., определението за даване ход на делото в което заседание по-късно е отменено от съда поради неправилен извод относно това коя следва да е въззиваемата страна в настоящото съдебно производство, като по аргумент от чл. 322, ал. 1 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН следва да бъдат коментирани и изложените от самия жалбоподател в това открито заседание доводи, които са представени устно непосредствено пред съда в публично заседание) от страна на процесуалния представител на жалбоподателя и на самия жалбоподател се излагат редица конкретни доводи, които следва да бъдат квалифицирани като такива за нарушаване на материалния закон (излага се твърдение в смисъл, че от 01.01.2017 г. според изменението на ЗПИЛЗВДДД /отм./, обнародвано в ДВ бр. 62/2016 г., съгласно което от списъка по чл. 2, ал. 1 от същия закон са отпаднали лицата по т. 5 от посочената алинея /председателите и съдиите от ВКС и ВАС/, председателят на ВКС не е имал вече задължението да подава декларация пред Сметната палата по ЗПИЛЗВДДД /отм./, а само такава пред Инспектората към висшия съдебен съвет /ИВСС/), за нищожност на постановлението, за липса на яснота и предвидимост на закона, като в тази връзка се обръща внимание и върху прилагането на Конвенцията за защита правата на човека основните свободи (КЗПЧОС; в жалбата е използвано и наименованието Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи) и се излагат още твърдения в смисъл, че е налице произволна дейност от страна на наказващия орган, както и в смисъл, че липсват данни в мотивите към НП да е осъществено тълкуване на съответната неясна правна норма, твърдения за нарушаване на принципа на разделение на властите съгласно чл. 8 от Конституцията на Република България (КРБ), както и на конституционно гарантирания баланс между правото на защита на личните данни и правото на гражданите на обществена информация (като конкретно се твърди, че не е пропорционално да бъдат възлагани паралелни задължения за едно и също лице пред различни държавни органи), че са нарушени още Конвенция № 108 на Съвета на Европа от 28.01.19  81 г. за защита на лицата при автоматизираната обработка на лични данни (включително съобразявайки нейния чл. 5) и на Директива 95/46/ЕО, за нарушаване на чл. 13 от АПК, твърдение в смисъл, че се касае за механизъм на държавна принуда, свързана с обществената дейност на въззивника П., твърдение за липса на вина и такова в смисъл, че не е отчетено това, че Л. П. е съдействал, тъй като е предоставил данни за подадената от него декларация пред ИВСС и остава неясно защо Сметната палата не е положила усилия (ако е смятала, че законът изисква това) да се снабди с копие от подадената пред ИВСС декларация и данни за публикуването й, доводи в смисъл, че въззивникът П. е действал добросъвестно (като в тази връзка се сочат публикувани в Интернет указания на страниците на Сметната палата и ИВСС, които са в смисъл, че от 01.01.2017 г. председателите и съдиите от ВКС и ВАС не е следвало да подават имуществени декларации пред Сметната палата, а само пред ИВСС), че целта на закона е била изпълнена и е била осигурена публичност чрез подаване на декларация (от страна на жалбоподателя) по Закона за съдебната власт (ЗСВ) пред ИВСС, като обстоятелствата, подлежащи не деклариране по ЗСВ, са по-обхватни от тези по ЗПИЛЗВДДД (отм.), че е неясно защо администрацията на Сметната палата не е положила усилия да се снабди с копие от декларацията, подадена пред ИВСС и данни за публикуването й, че Л. П. не е осъществил състав на административно нарушение, а също и доводи във връзка с последвали законодателни промени и за прилагане на по-благоприятен закон съобразно чл. 3, ал. 2 от ЗАНН (последното на практика – при условията на евентуалност, в случай, че съдът не възприеме останалите доводи от страна/в полза на жалбоподателя).

Въззиваемата страна КПКОНПИ (защо това е въззиваемата страна, която следва да участва в производството пред съда, а не Сметната палата, въпреки разпоредбата чл. 61, ал. 1 от ЗАНН настоящият съдебен състав е посочил в определението си от закрито съдебно заседание по делото от 15.10.2018 г.) иска потвърждаване на постановлението, като излага доводи за процесуална законосъобразност на акта за установяване на административно нарушение (АУАН) и на обжалваното НП, позовава се на чл. 2, ал. 1, т. 15 от ЗПИЛЗВДДД (отм.), както и излага доводи в смисъл, че административното нарушение е формално и с виновното си поведение жалбоподателят е осъществил съответния състав на административно нарушение и че характерът на засегнатите отношения изключва квалификацията на случая като маловажен по смисъла на чл. 28 от ЗАНН.

От приложените по административно-наказателната преписка и приобщени в съдебното производство към доказателствената съвкупност АУАН, възражение срещу АУАН, докладна записка от С. К. до председателя на Сметната палата с изх. № от 26.07.2017 г. и разпечатки от интернет се установява по несъмнен начин фактическата обстановка, която не е изобщо спорна по делото, включваща и тази, която е описана в НП (към последната настоящият съдебен състав препраща), а именно – че жалбоподателят – като председател на ВКС (от значение тук е това му качество през 2016 г. и 2017 г.) – не е подал за 2016 г. ежегодна декларация или ежегодно уведомление по чл. 4 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) до 30.04.2017 г., а и след това (в това число и до 25.07.2017 г. и въпреки съставения и предявен на 21.07.2017 г. на нарушителя АУАН), но е подал съответната ежегодна имуществена (отнасяща се и до имуществото му) декларация пред ИВСС съгласно ЗСВ, като на 12.01.2017 г. на сайтовете в Интернет на ИВСС и Сметната палата имало поместени съобщения, че от 01.01.2017 г. съдиите, прокурорите и следователите, включително председателите на ВКС и ВАС и главният прокурор, трябвало да подават декларации за имущество и интереси, както и за промяна в обстоятелства в частта относно интересите, пред ИВСС, като в информацията на сайта на Сметната палата изрично било посочено и това, че отпада за тези лица – включително за председателите на ВКС и ВАС и главния прокурор – задължението да подават декларации и уведомления по ЗПИЛЗВДДД (визира се отмененият понастоящем закон, споменат нееднократно по-горе).

Още тук се налага да бъде уточнено, че обстоятелствата по делото могат да се изяснят и се изясняват в случая и без събирането на каквито и да било гласни доказателствени материали, като никаква забрана няма в закона и в задължителната тълкувателна съдебна практика обективната истина да бъде установена само въз основа на писмени доказателствени материали (въпросът е съвсем отделен от този за доказателствената сила на АУАН, като настоящият съдебен състав не придава никаква презумптивна или въобще каквато и да било предварително установена доказателствена сила на процесния АУАН). Широко възприетата съдебна практика в производствата по чл. 59 и сл. от ЗАНН пред районните съдилища задължително да се разпитва най-малкото съставителят на АУАН (а и свидетелите по него) не намира опора в чл. 14, ал. 2 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН (касае се за принципно положение в наказателния процес, чиито правила намират съответно приложение и в административно-наказателното производство по определени въпроси, включително за производството пред районния съд по чл. 59 и сл. от ЗАНН).

При това положение (включително и предвид изложените по-долу аргументи от правно естество – виж по-долу!) действително е налице извършено от въззивника деяние (бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление, което е извършено виновно (най-малкото при условията на непредпазливост под формата на небрежност, при които условия деецът не предвижда настъпването на общественоопасните последици от деянието си, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди – чл. 7 вр. чл. 11 от ЗАНН вр. чл. 11, ал. 3 вр. ал. 1 от НК /по въпроса за вината  виж и по-долу!/) и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред, т. е. – налице е хипотезата на административно нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗАНН. Правната квалификация на нарушението, в това число приложената санкционна разпоредба, съгласно обжалваното НП (виж по-горе!) са правилни и постановлението не следва да се отменя или изменя, а подлежи на потвърждаване. В тази връзка:

Вярно е, че с изменението на ЗПИЛЗВДДД (отм.) съгласно обнародваното в ДВ бр. 62/2016 г. е отменена т. 5 от ал. 1 на чл. 2 от въпросния нормативен акт, включваща (при съобразяване на чл. 3 и чл. 4 от същия закон) в кръга на задължените по закона субекти председателите и съдиите от ВКС и ВАС. Съгласно чл. 130, ал. 1 от КРБ, обаче, председателят на ВКС е и член на В. по право. Съгласно обнародваното в ДВ бр. 62/2016 г. изменение на ЗПИЛЗВДДД (отм.) не отпада т. 15 от ал. 1 на чл. 2 от визирания нормативен акт, посредством която разпоредба членовете на В. са включени към задължените субекти по закона (такива, за които се отнасят задълженията за деклариране и подаване на уведомление съгласно чл. 3 и чл. 4 от същия закон). Така въпросът, на който най-напред следва да се отговори, е дали действителният смисъл на разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 15 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) е същата да включва в приложното си поле и тези членове на В., които са такива по право, респективно – дали действителният смисъл на съответния Закон за изменение и допълнение на ЗСВ (ЗИДЗЗСВ), обнародван в ДВ бр. 62/2016 г., с който е изменен и ЗПИЛЗВДДД (понастоящем отменен), е от числото на лицата по чл. 2 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) да отпаднат председателите на ВКС и ВАС. Настоящият съдебен състав намира, че формулирането (същото, впрочем, не е било достатъчно прецизно преди изменението съобразно обнародваното в ДВ бр. 62/2016 г. с оглед изложеното по-долу касателно попадането на определени категории лица в обхвата на повече от една точка по ал. 1 на чл. 2 от отменения понастоящем ЗПИЛЗВДДД) на уредбата по ЗПИЛЗВДДД (отм.), в това число съобразявайки и релевантната уредба по ЗСВ, дава възможност към релевантния за настоящото дело период еднозначно да се стигне до действителния смисъл на закона и досежно обсъждания тук основен въпрос – дали и през 2017 г. жалбоподателят е попадал сред задължените субекти по въпросния отменен понастоящем ЗПИЛЗВДДД (още повече, когато като задължено лице се явява такова, което несъмнено следва да притежава изключително висока юридическа подготовка, както е в случая), а той е, че сред лицата по чл. 2, ал. 1, т. 15 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) – и след изменението, обнародвано в ДВ бр. 62/2016 г. (с което т. 5 /а и т. 6/ от визираната алинея отпада) – се включват и председателите на двете върховни съдилища като членове на В. (по право), поради което не е налице в тази връзка създадена във вътрешното ни право възможност за произвол при решаване на въпроси, свързани и с прилагането на чл. 8 от КЗПЧОС и в конкретния случай наказващият орган не е действал произволно, а в съответствие с приложимата нормативна уредба. Поначало съществуването на разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 5 и т. 6 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) е било само по себе си ненужно с оглед наличието на разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 15 и т. 39 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) вр. чл. 228, ал. 1 от ЗСВ съгласно редакцията му, в сила от 13.08.2013 г., доколкото председателите на ВКС и ВАС и главният прокурор са се явявали както членове на В. по право, така и съдии, съответно – прокурор, по смисъла на ЗСВ, респективно – съдиите от ВКС и ВАС и прокурорите от Върховната касационна прокуратура и Върховната административна прокуратура са се явявали съдии/прокурори по смисъла на ЗСВ (не особено удачната формулировка по чл. 160 от ЗСВ не води до по-различен извод, доколкото възприемането на тезата, че например председателят на ВКС няма и качеството на съдия по смисъла на същия закон, би довело до житейски и правен абсурд, а аргументи в полза на становището, че всеки един административен ръководител в съда, включително председателят на ВКС, се явява и съдия по смисъла на същия закон, се извлича от множество разпоредби на ЗСВ, в това число от чл. 114, ал. 1, т. 7 от ЗСВ, като аналогични изводи касателно прокурорското качество по смисъла на ЗСВ на административния ръководител на Прокуратурата на Република България – главния прокурор – следват и относно последния). С други думи, налице е било ненужно дублиране на разпоредби досежно задължението на съответните лица да подават декларации/уведомления по ЗПИЛЗВДДД (отм.). За да се достигне до действителния смисъл на разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 15 от ЗПИЛЗВДДД (отм.), е необходимо да се извърши преценка на това каква е обществената значимост на (необходимост от) декларирането на имущественото състояние със съответната публичност. Както е видно и от самото наименование на закона, касае се за деклариране (обществена необходимост от такова, обусловена несъмнено от стремежа за препятстване на корупционни практики и за даване на възможност на обществото най-малкото да си състави мнение относно конкретни лица досежно възможността същите да са осъществили подобни практики) от страна на такива лица, заемащи държавни длъжности (тук се обсъжда само обхвата на закона, касаещ лицата, заемащи длъжност в сферата на държавното управление), чиято длъжност се явява висша, т. е. – такава с особена обществена значимост.

Несъмнено такава значимост притежават всички членове на В., включително (и дори в особено голяма степен) тези, които са такива членове по право. С неколкократно споменатото вече изменение на ЗПИЛЗВДДД (отм.), обнародвано в ДВ бр. 62/2016 г., извършено със съответния Закон за изменение и допълнение на ЗСВ (ЗИДЗСВ; съобрази неговия пар. 228 от преходните и заключителните му разпоредби /ПЗР/!), в ЗСВ е въведена новата уредба по раздели I „а“ и I „б“  от глава 9, която (конкретно що се отнася до първия споменат тук раздел) – най-обобщено казано – задължава (наред с другото) съдиите, прокурорите и следователите да декларират имущественото си състояние пред ИВСС, като съобразно пар. 126 от визирания ЗИДЗСВ се отменя разпоредбата на чл. 228 от ЗСВ, задължаваща съдиите, прокурорите, следователите да извършват деклариране по реда на ЗПИЛЗВДДД (отм.). Прави впечатление това, че не е отпадналата разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗПИЛЗВДДД (отм.), включваща съобразно чл. 3 и чл. 4 от същия закон към задължените субекти по закона директора на Националната следствена служба и неговите заместници, които несъмнено до този момент са се явявали задължени субекти и по чл. 2, ал. 1, т. 39 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) вр. отменената разпоредба на чл. 228 от ЗСВ (и тук е било налице дублиране в правната уредба). Директорът на Националната следствена служба (още по-малко заместниците му) не е член на В. по право (и изобщо) за разлика от председателите на двете върховни съдилища и главния прокурор. Същевременно директорът на Националната следствена служба и неговите заместници несъмнено имат и задълженията за деклариране по раздел I „а“ от глава 9 на ЗСВ. Това означава, че целта на отмяната на точки 5 и 6 от ал. 1 на чл. 2 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) не може да е свързана с автоматично отпадане на задължението на всички съдии, прокурори и следователи да извършват деклариране по реда на последния посочен закон. Липсва логика в това подобно задължение за деклариране да имат директорът на Националната следствена служба и неговите заместници, но не и председателите на двете върховни съдилища (отделен е въпросът, че е нелогично в същия ред на мисли законодателното решение от обхвата на обсъжданото деклариране да отпаднат и заместниците на председателите на двете върховни съдилища и на главния прокурор, обяснението за което отпадане идва от самите редакции на точки 5-7 от ал. 1 на чл. 2 от ЗПИЛЗВДДД /отм./, като в първите две са били включени изобщо всички съдии и прокурори от съответните върховни съдилища и прокуратури, за разлика от третата, където са намерили място (извън самия директор) само заместниците на директора на Националната следствена служба, а отмяната е извършена цялостно по отношение на първите две коментирани тук точки – 5 и 6; също отделен е и въпросът за това какъв е действителният смисъл на последвалите по-късно изменения в релевантната нормативна уредба, но този въпрос няма отношение към извършеното тук тълкуване на изменението съгласно обнародваното в ДВ бр. 62/2016 г.). Иначе казано – и след изменението на ЗПИЛЗВДДД (отм.) съгласно обнародваното в ДВ бр. 62/2016 г. действителната воля на законодателя е била да третира определени категории съдии и следователи, както и главния прокурор (т. е. – заемащите най-висшите съдийски, прокурорска и следователски длъжности) и като лица, които поради особено отговорната си държавна длъжност следва да извършват деклариране и по реда на ЗПИЛЗВДДД (отм.). Разбира се, че при това положение се поставя и въпросът какъв е смисълът на декларирането по реда на ЗПИЛЗВДДД (отм.) при наличие на задължение за деклариране и по реда на раздел I „а“ от глава 9 на ЗСВ. Отговорът на този въпрос идва при внимателната съпоставка на уредбата по чл. 3 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) и по чл. 175б от ЗСВ. Напълно вярно е, че втората включва и обстоятелства извън обхвата на първата, но е налице и обратното – в обхвата на чл. 3 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) попадат и обстоятелства, които не попадат в обхвата на чл. 175б от ЗСВ; конкретно, прави впечатление, че минималните суми по чл. 3, ал. 1, т. 3 и ал. 2, т. 3 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) са по-ниски (съответно 5000 лева и 500 лева) спрямо аналогичните хипотези по чл. 175б, ал. 1, т. 3 и т. 9, буква „в“ от ЗСВ, т. е. – ако едно лице има задължение да извършва деклариране и по ЗПИЛЗ ВДДД (отм.), и по раздел I „а“ от глава 9 на ЗСВ и същото лице например през предходната година е получило плащане с единична цена 600 лева без това плащане да е извършено със средства на институцията, в която то заема съответната длъжност, то съгласно уредбата по ЗСВ деклариране не се следва, но се следва такова съгласно ЗПИЛЗВДДД (отм.), като аналогичен пример може да бъде даден и при хипотеза, че същото лице през предходната година е имало задължение в размер на 6000 лева. Иначе казано, паралелното съществуване на двата режима на деклариране по отношение на едно и също лице не е безпредметно (лишено от смисъл). Така, в обобщение, действителният смисъл на разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 15 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) е в това същата да обхваща и членовете на В., които са такива по право, включително след изменението на закона съгласно обнародваното в ДВ бр. 62/2016 г.

Нужно е да бъде пояснено още и това, че оставянето на членовете на В. (сред които според настоящия съдебен състав съгласно гореизложеното попадат и тези по право) съобразно коментираното изменение в нормативната уредба, както и на директора на Националната следствена служба и неговите заместници сред задължените субекти по ЗПИЛЗВДДД (отм.) ясно показва, че законодателната воля не е в това въпросът за имуществото на всички магистрати непременно да бъде обект на контрол само от страна на органи в системата на съдебната власт и в това режимите на деклариране по ЗПИЛЗВДДД (отм.) и по ЗСВ да са винаги взаимно изключващи се. Последвалата промяна в законодателството с приемането на новия Закон за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (ЗПКОНПИ) не представлява поясняване на предходно изменение в действащата нормативна уредба, а нова такава уредба, в която законодателят вече действително е отменил съществуващия съвсем недвусмислено до този момент режим на едновременно деклариране на имуществото и съобразно ЗПИЛЗВДДД (отм.), и съобразно ЗСВ касателно определени категории лица.

Както вече стана дума, ЗПИЛЗВДДД понастоящем е отменен, като отмяната е извършена съгласно пар. 3, т. 2 от ПЗР на ЗПКОНПИ. Съгласно чл. 6, ал. 2 от ЗПКОНПИ декларирането и на имущественото състояние от страна на председателя на ВКС се извършва при условията и по реда на ЗСВ, а санкционната уредба по чл. 173 от ЗПКОНПИ се отнася до недеклариране (в срок) по същия закон. Иначе казано, към настоящия момент при всяко положение е отпаднало задължението на председателя на ВКС да извършва деклариране на имущественото си състояние пред правоприемника на Сметната палата в съответната дейност (виж пар. 6, ал. 3 от ПЗР на ЗПКОНПИ!) и е налице по отношение на него в тази връзка задължение за деклариране единствено по реда на ЗСВ пред ИВСС. Поставя се при това положение въпросът налице ли е хипотеза по чл. 3, ал. 2 от ЗАНН, т. е. – налице ли е последвала до влизането на НП в сила по-благоприятна за нарушителя разпоредба, която именно да следва да бъде приложена. Такава хипотеза (при която следва да се приложи нова разпоредба, по-благоприятна за нарушителя) не е налице. Този извод следва от разпоредбата на пар. 5, ал. 1 от ПЗР на ЗПКОНПИ, която разпоредба е логически свързана с и представлява логическо продължение на уредбата по пар. 3 от същите ПЗР, поради което следва, че неприключилите до влизане в сила на ЗПКОНПИ производства по налагане на административни наказания са тези по отменените съгласно пар. 3 от визираните ПЗР закони, сред които е и ЗПИЛЗВДДД; именно тази характеристика на уредбата по пар. 5, ал. 1 от ПЗР на ЗПКОНПИ на логическо продължение на уредбата по пар. 3 от същите ПЗР дава основание за тълкуването в смисъл, че се касае за производствата по налагане на административни наказания по всички отменени съгласно същия пар. 3 закони. Касае се за разпоредба (тази на пар. 5, ал. 1 от ПЗР на ЗПКОНПИ), която има както процесуалноправно, така и материалноправно измерение; уредбата досежно административно-наказателното производство и по трите отменени съгласно пар. 3, ал. 1 от ПЗР на ЗПКОНПИ закона не съдържа на практика никакви съществени особености спрямо общата уредба по ЗАНН и при това положение, като се има предвид още, че пар. 5, ал. 1 от ПЗР на ЗПКОНПИ предвижда довършване на производствата от КПКОНПИ (т. е. – от различни спрямо предходната уредба длъжностни лица, при което положение значението на прилагането на отменената процесуална уредба намалява още повече), то следва именно еднозначният извод, че действителната воля на законодателя е в това в съответните хипотези да се прилагат и материалноправните разпоредби по отменените закони. Иначе се получава положение, при което всяко едно от лицата, които не са подали декларация/уведомление по чл. 4 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) например за 2017 г., примерно министрите, спрямо които лица няма приключили административно-наказателни производства за съответното нарушение, по силата на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН няма да бъдат санкционирани, само защото деянието им не би попадало в приложното поле на чл. 173 от ЗПКОНПИ, т. е. – би се получило положение, при което то не би се явявало съгласно новата уредба изобщо административно нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗАНН. Разбира се, в текста на разпоредбата на пар. 5, ал. 1 от ПЗР на ЗПКОНПИ изрично се говори за приключване от комисията (като се визира КПКОНПИ), но след като се прилагат и материалноправните разпоредби по отменената нормативна уредба, то това означава, че се касае за общо правило за приложимост на отменената нормативна уредба при висящи производства, с което правило следва да се съобрази и съдът в производството по обжалване на НП и така имплицитно е изключено приложението на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН, в който смисъл разпоредбата на пар. 5, ал. 1 от ПЗР на ЗПКОНПИ се явява специална; тук не става дума дори за т. нар. „разширително“ тълкуване (при което се извлича действителен смисъл на тълкувания нормативен текст в по-широк обем спрямо буквалната му формулировка), а за буквално такова, като отделен е въпросът, че широко възприетата практика в смисъл, че ограничението по чл. 46, ал. 3 от Закона за нормативните актове (ЗНА) досежно обосноваването на определен вид отговорност (включително на административно-наказателната такава) се отнася до (и до) разширителното тълкуване, е неправилна, доколкото от прочита на уредбата по чл. 46, ал. 2 от ЗНА (към която препраща тълкуваната тук ал. 3) е видно, че се касае само за забрана на обосноваването на отговорността въз основа на т. нар. правоприлагане по аналогия (хипотези, при които правна уредба липсва и поради това следва да се приложи такава, уреждаща други случаи), като чрез разширителното тълкуване единствено се извлича действителният смисъл на тълкуваната разпоредба, поради което не се стига и до нарушаване на принципа за законоустановеност на административните нарушения и наказания. Следва изрично да се уточни, че смисълът на новата нормативна уредба, въведена с приемането на ЗПКОНПИ, не е в това лицата, които са били длъжни да извършат деклариране/уведомяване по реда на отменения ЗПИЛЗВДДД и не са го сторили, да не носят административно-наказателна отговорност за това. Техните деяния продължават да се третират като административни нарушения и по новата уредба, защото към момента на извършването им съответните лица са били длъжни да извършат визираното деклариране/уведомяване и с това положение е следвало да се съобразяват и други (вън от тези задължени по предходната уредба лица) правни субекти. Наложената глоба е в минималния допустим от чл. 8, ал. 1 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) размер, поради което е безпредметно да се обсъжда справедливостта й.

Наказателното постановление е издадено от компетентен орган съгласно чл. 9, ал. 2 от ЗПИЛЗВДДД (отм.), като въпросът за компетентността му ще бъде обсъден и по-долу (виж!), като аналогичен извод следва и по отношение на актосъставителя касателно съставянето на процесния АУАН, съобразявайки чл. 9, ал. 1 от ЗПИЛЗВДДД (отм.); в самия АУАН е удостоверено с коя конкретно заповед актосъставителят е оправомощен, като, ако се приеме, че съдът обезателно следва да събира други доказателства за това оправомощаване, извън самия АУАН, то ще следва да се приеме още, че обезателно следва да се събират доказателства за самото назначаване на актосъставителя на съответната длъжност и – следвайки същата логика – ще трябва да се ангажират доказателства за назначаването на конкретния съдия и единствен член на настоящия съдебен състав на длъжността районен съдия в Софийския районен съд (доказването в наказателния процес се извършва не само персонално за нуждите на конкретния съдебен състав), респективно – за адвокатското качество на участвалия в случая само чрез депозиране на писмени волеизявления процесуален представител (адвокат) на жалбоподателя, вън от отразяването на съдийското, респективно – адвокатското качество в съответната документация; удостоверяването на съответното оправомощаване в официалния документ – АУАН – е напълно достатъчно в тази връзка. По необсъдените до момента доводи, релевирани от въззивника и процесуалния му представител:

Производството по установяване на нарушенията и налагането на наказанията съгласно ЗАНН (тук не става въпрос за касационното обжалване по чл. 63, ал. 1, изр. 2 от ЗАНН) не е такова, което се подчинява на правилата на АПК (то е административно-наказателно, а не административно), поради което е безпредметно по-нататъшното обсъждане на аргументацията, свързана с чл. 13 от АПК.

Вярно е, че е логично жалбоподателят все пак да бъде подведен от съобщенията на сайтовете на Сметната палата и ИВСС (виж по-горе!). Това само по себе си не е обстоятелство, което съгласно приложимото на територията на Република България право да обосновава липса на административно нарушение или на търсене на отговорност за него, включително като е очевидно, че не е налице в същата връзка и хипотеза на неправомерна служебна заповед по чл. 16 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН, доколкото председателят на ВКС не се намира и не се е намирал в йерархическа (служебна) зависимост от органите на Сметната палата и ИВСС. Не е налице освен това в тази връзка (освен поради обществената значимост на самото деклариране от страна на председателя на ВКС на неговото имущество) и хипотеза на маловажен случай по смисъла на чл. 28 от ЗАНН или пък на нарушаване на правото на справедлив съдебен процес по чл. 6 от КЗПЧОС. Хипотеза на маловажен случай би била мислима, ако след научаване за отправеното срещу него обвинение от страна на контролен орган при Сметната палата председателят на ВКС беше извършил необходимото деклариране/подаване на уведомление (с оглед изтеклия вече срок за деклариране по ЗСВ и наистина съвпадащата до голяма степен информация, предмет на деклариране по двата закона, изпълнението на задължението за деклариране/уведомяване съгласно ЗПИЛЗВДДД /отм./ дори в един кратък срок не е представлявало за въззивника значителна трудност), като не бива да се забравя и за това, че все пак се касае за един от двамата практически най-високопоставени съдии в страната, очакванията за познаване на нормативната уредба към когото при всяко положение са несравнимо по-високи спрямо тези към нарушителите при обичайните хипотези на извършване на нарушения от същия вид. Подвеждащата информация няма отношение към въпроса за справедливостта на самия процес съгласно чл. 6 от КЗПЧОС (противното не би означавало нищо друго освен „дописване“ на конвенцията), но дори и да се следваше извод в противния смисъл, то визираното (при подобен извод, противен на застъпваното тук иначе становище) нарушение на тази разпоредба от конвенцията би било отстранено именно посредством възможността при последващо след научаване за обвинението подаване на декларация/уведомление по ЗПИЛЗВДДД (отм.) случаят да се третира било като маловажен по смисъла на чл. 28 от ЗАНН, било дори и като малозначителен, т. е. – по чл. 9, ал. 2 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН, при които хипотези деецът няма да бъде наказан (а при втората няма да се счита изобщо и че е извършил административно нарушение, като последващата деятелност на правонарушителя има отношение и към квалификацията по чл. 9, ал. 2 от НК, каквото становище е застъпено и в тълкувателната практика на бившия ВС). Смисълът от декларирането/подаването на съответното уведомление и по реда на ЗСВ, и по този на ЗПИЛЗВДДД (отм.), беше посочен по-горе, като съответните съждения са относими и към това дали депозирането от страна на въззивника на съответната декларация пред ИВСС води до извод – включително при съпоставка с обсъденото преди малко – за наличие на хипотеза на маловажен случай съгласно чл. 28 от ЗАНН, като отговорът на този въпрос е отрицателен, именно защото смисъл (правен и житейски) от съответното деклариране/подаване на уведомление и по двете процедури е налице. По аргумент от чл. 14 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН незнанието на закона, в това число неправилното му тълкуване, не изключва вината.

Аргументацията, свързана с оказван своеобразен административен натиск върху жалбоподателя във връзка с обществената му дейност, в това число свързана с твърдяно уронване престижа на председателя на ВКС, а и на правосъдието изобщо, може да бъде предмет на обсъждане по същество по друг повод, но не и в настоящото производство, в което следва да се прецени дали с оглед закона и установената фактическа обстановка НП следва да се потвърди, измени или отмени (което пък зависи от това има ли извършено от въззивника административно нарушение съгласно НП и следва ли то да се санкционира, в това число към настоящия момент, респективно – с какво наказание) и обществената дейност на г-н П., респективно – евентуалното противопоставяне срещу същата от страна на дадени лица (включително органи на публичната власт) и влиянието на всичко това върху престижа както на председателя на ВКС, така и на правосъдието в страната изобщо, няма отношение към визираната преценка, включително що се отнася до прилагането на който и да било акт на международното право, по който Република България е страна. Настоящият съдебен съд не открива аналогия между разглеждания казус и този по делото Олександр В. срещу У. (решението по което се ползва като аргумент от страна на въззивника) с оглед спецификите на различните случаи по двете производства (включително предвид това, в настоящото не става изобщо въпрос за конституирането на персоналния състав на който и да било орган на съдебната власт и влиянието на други власти върху този процес).

Не може да бъде споделена и аргументацията, свързана с твърдяно нарушаване на принципа на разделение на властите съгласно чл. 8 от КРБ, като не е налице в тази връзка и каквото и да било нарушаване на прокламираната с чл. 117, ал. 2 от КРБ независимост на съдебната власт. На първо място, следва да се има предвид, че разделението на властите, а и дори независимостта на съдебната власт от другите власти, нямат абсолютен характер; самият смисъл на разделението на властите е в това те да се контролират и възпират една друга, а съдебната власт, както и всяка друга, произхожда и съществува в нашата страна не сама за себе си, а само по волята на суверена – народа (чл. 1, ал. 2 от КРБ). На второ място, действително касае се за санкциониране на председателя на ВКС от страна на орган на изпълнителната власт и то във връзка със службата на председателя на ВКС, но не и във връзка с упражняването на самата съдебна власт, а във връзка с един чисто административен въпрос и ако се следва логиката на въззивника и процесуалния му представител в тази насока, то би се стигнало до абсурдни от житейска гледна точка положения, при които например председателят на ВКС (а и който и да било административен ръководител в системата на съдебната власт) не би могло да бъде санкциониран за нарушения, свързани с противопожарната нормативна уредба или тази по опазване на общественото здраве (и други подобни), а съдебната власт ще следва да поддържа контролни органи и във връзка със спазването на тези правила (примерно здравни инспектори); очевидно е, че действителният смисъл на разделението на властите и независимостта на съдебната власт изобщо в правото на страните от демократичната общност не е в това да се получават подобни абсурдни от житейска гледна точка положения. Изобщо, ако разделението на властите и най-вече независимостта на съдебната власт бъдат абсолютизирани като принципи, то би се получило положение, при което и не в длъжностно качество съдиите, прокурорите, следователите, членовете на В. и инспекторите при ИВСС не биха могли да станат обект на каквото и да било властническо въздействие от страна на органите на изпълнителната власт, т. е. – съдебната власт на практика би представлявала „държава в държавата“.

Подаването и съответстващото му публикуване на декларации и въобще информация както по реда на ЗПИЛЗВДДД (отм.), така и по реда на ЗСВ, при положение, че значителна част от визираната информация или цялата такава (в зависимост от това какво конкретно има да декларира съответното лице) действително се дублира не води до нарушаване на баланса между охраната на личните данни и обществения интерес от получаване на информация, доколкото това дали публикуваното ще е достъпно на сайта само на една или на две институции и въобще дали информацията ще се намира само у една или у две институции на публичната власт определено няма съществено значение – съответната информация пак ще бъде достъпна посредством глобалната мрежа, а друга част от нея ще бъде известна и на още една администрация, която администрация с оглед публичноправната си функция при всяко положение има правен интерес да я узнае (още повече ако личните данни на въззивника и на съответните негови близки са били вече станали достъпни за органите на Сметната палата във връзка с предходно деклариране/подаване на уведомления). Поради това не може да се говори за нарушаване на изискванията по чл. 32 от КРБ (съпоставяйки ги с тези по чл. 41 от КРБ), нито на тези по чл. 8 от КЗПЧОС (особено съобразявайки пар. 2 от същия член), нито на което и да е от правилата по Конвенция № 108 на Съвета на Европа от 28.01.1981 г. за защита на лицата при автоматизираната обработка на лични данни (включително съобразявайки нейния чл. 5), нито пък на тези по Директива 95/46/ЕО (включително съобразявайки нейния чл. 1, буква „б“, като данните по ЗПИЛЗВДДД /отм./ се събират и е следвало да бъдат събрани по реда на чл. 3 и чл. 4 от същия закон и в конкретния случай именно за конкретна, ясно формулирана и законна цел – постигане на съответната публичност, която цел е ясно формулирана във визирания закон).

Вън от въпроса за самото използване на понятието „нищожност“ в административно-наказателното право поне на законово ниво и що се отнася до конкретната приложима за случая нормативна уредба,  следва да се има предвид, че въпросът за това дали председателят на ВКС е попадал след изменението на понастоящем отменения ЗПИЛЗВДДД съгласно обнародваното в ДВ бр. 62/2016 г. сред задължените субекти по същия закон е такъв по приложението на материалния закон и няма никакво отношение към наличието или липсата на компетентност у председателя на Сметната палата да издаде обжалваното НП.

Изискванията към НП са обективирани в чл. 57 от ЗАНН и те впрочем са достатъчни, за да бъдат спазени изискванията по чл. 6, пар. 3, буква „а“ от КЗПЧОС, а тези изисквания имат очевидната цел да се даде възможност на обвиненото лице да се защити и то по същество срещу обвинението. Разбира се, винаги в хода на обжалването на НП може да се постави въпросът за тълкуването на една или друга релевантна правна разпоредба. Не може да се очаква в който и да било съдебен или административен акт да бъдат обсъдени и изчерпани всички въпроси по приложението на закона, които биха могли да се поставят във връзка със съответния акт. Поради това обсъждането или необсъждането на конкретни поставени от страна на въззивника и процесуалния му представител въпроси (в това число даването на тълкуване или липсата на такова на конкретни норми) в процесното НП е ирелевантно за настоящото съдебно производство.

Изложеното по-горе касателно липсата на пълно покриване между изискванията за съответното деклариране съгласно ЗПИЛЗВДДД (отм.) и ЗСВ означава, че не може да бъде споделен и доводът, който е в смисъл, че органите на Сметната палата е следвало да потърсят данните относно декларираното от г-н П. при ИВСС.

В обобщение, при извършената от съда цялостна проверка по реда на чл. 314 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН не се установиха каквито и да било основания за отмяна или изменение на НП, поради което същото следва да се потвърди. Следва да се има предвид, че уредбата по ЗАНН, в това число и тази по НПК, приложима съгласно чл. 84 от ЗАНН, изначално не предвижда възможност за присъждане на разноски в полза на жалбоподателя в рамките на настоящото съдебно производство, като отделен е въпросът, че такива не могат да се присъдят при всяко положение и с оглед изхода на делото съобразно уредбата по чл. 189, ал. 3 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН.

Мотивиран от всичко изложено и на основание чл. 63, ал. 1, изр. 1 от ЗАНН, съдът

Р   Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА НП № ПР-НП-1/10.01.2018 г., издадено от председателя на Сметната палата. Оставя без уважение искането за присъждане на разноски в полза на жалбоподателя. Решението подлежи на обжалване пред Административен съд – София-град в 14-дневен срок от деня на съобщението, че е изготвено.

Принтирай публикацията