След стотици войни царството на един цар било разпокъсано. На повечето земи собствениците и техните наследници били загинали в сраженията и сега всичко пустеело.
Затова царят издал следната заповед – с цел запазване на целостта на земите, обявява следното: Всеки получава толкова земя, колкото може да обиколи от изгрев до залез слънце. Условието е да минава през царските стражи по пътя, които да му отбелязват с печати, че е минал през тях. После се разчертава карта на изминатия път и тази земя става собственост на победителя.
Като прочел това, Герган се зарадвал истински. Той не бил беден, но сега можел истински да забогатее. Подготвил си нашият човек удобни дрехи и обувки и преди изгрев слънце бил пред двореца, намиращ се на върха на най-високата планина в царството. Там получил от царедворците листа с царския декрет и мястото за печатите и щом се съмнало, тръгнал да се спуска надолу.
Вървял той, но по едно време съгледал приказно поточе. Водите на него били кристално чисти, а пръските на капките в момента отразявали пречупената светлина на Слънцето в седемте цвята на дъгата. Герган решил, че това трябва да е негово и вместо да се движи направо, заобиколил поточето и отишъл при по-далечния страж, който да му удари печат и така приказката да стане част от неговото владение.
Доволен от себе си той продължил, но все нещо му се изпречвало на пътя – ту вятърна мелница, по-добра от най-големите такива, ту воденица, ту тепавица. Там горичка, отсреща полянка, зад нея плодородна градина. Колкото и да му се искало, Герган все заобикалял, за да може да вземе все повече и повече.
Да, но Слънцето не го чакало. Взело да преваля и той тръгнал на бегом да се връща. Уви, красотата нямала край – я овощна градинка, я кладенче, я цяло село с нови къщички. Бързал Герган, но в подножието на царската планина Слънцето залязло. Спрял нашият герой и започнал да се ядосва:
– Защо ми трябваше тази проклета мелница. Ако се бях отказал от нея, сега щях да спечеля. Или можеше да мина и без кладенчето или по-скоро без горичката. А сега всичко изгубих.
В това време царедворците му подвикнали:
– Хей, приятелю, защо се отказваш!
Герган им отвърнал:
– Защото изгубих. Не виждате ли?
Царедворците му отвърнали:
– Все още не си! Условието беше от изгрев до залез Слънце. Да, но ние сме на високо, на върха на планината и тук Слънцето все още се вижда. Ако успееш да се качиш, преди да залезе и при нас, ще бъдеш победител.
Като чул това, Герган рипнал от радост и побягнал с все сила към двореца. Пътят бил неравен и каменист, на няколко пъти падал, колената му се разранили от камъните, обувките му се прокъсали, ръцете му се ожулили в околните тръни, но той не се отказвал. Тичал с всички сили нагоре. Най-после, с едни отчаян последен опит, той успял да стъпи пред двореца точно когато последният лъч на Слънцето се скривал зад хоризонта.
Герган се усмихнал щастлив, протегнал се, за да подаде листа с кралския декрет, на който имало стотина печата, но се олюлял, паднал и умрял.
Царят се приближил към него, обиколил бавно тялото му и казал:
– Ето колко земя му трябва на един човек.
