Сериалът „Чернобил“ ни припомня една версия за разпада на комунизма, която бяхме позабравили – аварията в Чернобил. Тя показа, че системата е дълбоко неадекватна и вече застрашава не само себе си, но и света. Много мнения бяха изказани за това дали действителността във филма е реалистично показана – че тогава в СССР нямало тениски и ходели по потници или че не можело партиен деец да пие водка на работното си място.
По-сериозната критика върви в посока на централния конфликт между смелия индивид и системата – той, казват, бил характеристика на англосаксонката култура и звучал привнесено в съветската действителност. С какво физикът Легасов е различен? Художественият образ предполага дистанция и обобщение. Самата авария ни дава идея за основния проблем в тази система: информацията. Причините за нея са много – от недомислица в технологията до човешка грешка. Въпросът е, че обществото е така устроено, че деецът не може да вдигне телефона и да съобщи, че има проблем. Намесват се идеологически ритуали, изпълнение на планове, западният империализъм, та дори самият Ленин. Резултатът е престъпната първомайска манифестация, когато хиляди граждани в Киев, Минск, та чак и в София получиха високи дози на облъчване. Представяте си колко неадекватна би била тази система днес, след дигиталната революция?
Огромният успех на продукцията се дължи именно на това, че наред с обречената система, той показва невероятния героизъм на съветските хора, който не мога да не асоциирам с Отечествената война. Когато Сталин, поделил Европа с Хитлер и обезглавил армията си, хвърля народите на СССР в чудовищно изпитание, те го преодоляват въпреки грешките и диктатурата му. Силата на филма е в това, че в този героизъм няма патетика – нито съветска, нито холивудска. Нещата са някак всекидневно двусмислени. Хората хем знаят какво рискуват, хем не съвсем, защото радиацията е невидима. Бабата, видяла и фашисти, и комунисти, отказва да се евакуира пред тази невидима заплаха. Заместник-премиерът Шчербина, изпратен на място, научава едва от учения, че ще умре до две години, което и става. Миньорите, повикани да копаят под централата, се досещат, че на тази дълбочина няма как да са защитени и все пак продължават работата. Наред с преливането между знание и незнание е сложното отношение между принуда и доброволчество. Пак асоциация с войната: хем саможертва, хем политкомисарят е отзад с пистолета. Удивителна е сцената, в която трябва да се намерят трима за отпушване на шлюзовете, така че радиоактивната вода да изтече, преди да бъде предизвикан нов взрив. На Горбачов го казват в пряк текст: искаме разрешение да изпратим на смърт трима души; той маха с ръка, какво са трима при толкова застрашени. Физикът Легасов, заеквайки, опитва да предложи на работниците 400 рубли награда и някакви облаги, но желаещи няма. Тогава партийният човек взима думата и залага на нещо съвсем различно: просто трябва да се направи, за да не умрат милиони хора. И сега вдигат ръка трима – Баранов, Беспалов и Ананенко; поради странната рулетка на радиационното заразяване само първият ще загине. Няма роботи, затова на терена ще бъдат пратени „биороботи“, сиреч войници. Няма защитни дрехи, миньорите работят чисто голи. Наместо евакуация – блокиране на населението в района, защото престижа на държавата е по-важен от живота на гражданите. Ужасна, нечовешка система, която ражда героизъм отчасти именно поради своята неразвитост.
Само защо се наложи той да бъде възпят от американска кабелна телевизия? Не знаем дори истинския брой на жертвите. На мястото на аварията със средства на ликвидаторите и спестен материал от бетонния саркофаг днес има скромен паметник с нескромното заглавие „На тези, които спасиха света“. Няма защо да се подиграваме на руския месианизъм, светът наистина беше под заплаха. Въпросът е дали пък не беше по-добре да беше нямало от какво да се спасява? По материал от Дойче Веле
